Фейрене Престън - Сребърни чудеса

Чейс се усмихна многозначително и провлечено каза:

— Рядко съм мил, Тринити. — После извади портфейла си от задния джоб и изкара от него визитна картичка. Написа нещо върху нея и я подаде на Тринити. — Ще бъда в Далас на един от двата номера. Обади се, ако имаш нужда от мен.

През следващите няколко дни физическото състояние на Стефани се подобри и Тринити най-сетне намери време да поразмисли върху последните думи на Чейс. „Обади се, ако имаш нужда от мен.“ Звучеше загадъчно. Какво искаше да каже? Обади се, ако положението на Стефани се влоши? Обади се, ако искаш да се любим? Какво значеше това?

Макар да не си признаваше, тя наистина се нуждаеше от него — във всяко отношение. Любовта към Чейс си беше проправила с огън път към душата й и беше нарушила спокойствието на досегашния й живот. Без него вече се чувстваше непълноценна. Но не знаеше дали да рискува и да отиде при него.

От друга страна, усещаше, че и Чейс изпитва нужда от нея. Може би в момента той осъзнаваше само физическата нужда, но тя бе много силна, а такава страст сигурно бе някаква форма на любов. Никой не можеше да изпитва такова желание, каквото изпитваше Чейс към нея, без да има и нещо друго.

Може би неговата любов не бе всеизгаряща като нейната, поне засега. Но ако тя можеше да го научи как да се разкрие и да не се затваря отново, как да признае и покаже, че обича не само във физическо или парично отношение, може би тогава любовта им щеше да има шанс.

Чейс й бе показал, че е способен на голяма нежност. Беше се грижил за болно, раздразнително момиченце, което не беше негово. Носил го бе на ръце цяла нощ, за да може Тринити да си почине. Беше показал загриженост и — съзнателно или не — нещо като любов.

Тринити не се интересуваше дали щеше да има успех, когато вземаше решението си. Единственото, което имаше значение в момента, беше, че го обича. Изпитваше към Чейс Колфакс неутолим глад и непреодолима нужда. Смяташе да отиде при него.

Коледа беше отминала, Стефани беше добре и с нечовешки усилия Тринити беше завършила и предала юргана на госпожа Джанис, като същевременно се бе справила доста добре и с фермата си.

Моментът беше настъпил. Трябваше да действа — сега или никога. Като си пое дълбоко дъх, тя вдигна слушалката и набра номера на сестра си. Сиси отговори по обичайния за нея задъхан начин:

— Ало?

— Здравей, как си?

— Както винаги — весело отговори сестра й. — Трей тормози Антъни, Джошуа лежи в кошарата си и пищи, а Лари подскача около мен в кухнята и търси нови интересни оръжия за убийство.

Тринити се засмя.

— Този човек има всички данни да носи карта на кандидат за предна фронтална лоботомия.

— Да, зная — отвърна Сиси също със смях. — Не ми харесва как гледа към моя кухненски комбайн. Слушай, искаш ли да дойдеш на вечеря? Направила съм огромна тенджера с говеждо задушено.

— Всъщност чудех се дали Стефани би могла да прекара няколко дни с вас.

— Разбира се, знаеш, че винаги е добре дошла. Какво има?

— Реших да отида в Далас да видя Чейс. — На другия край на жицата настъпи мълчание. — Сиси? Сиси?

— Сигурна ли си, Тринити? Премислила ли си нещата?

— Премислих даже повече от необходимото — призна неохотно Тринити.

— Защо не наминеш да поговорим? Един ден не е от такова голямо значение.

— Мина около месец, откакто го видях за последен път. Вече е почти Нова година.

Обади се Лари:

— От разтревожения вид на Сиси разбрах, че си решила да се видиш с Чейс.

— Точно така. Тя започна ли да събира продуктите за домашния фондан?

— Не, в момента е леко зашеметена, но ще започне всеки момент, вероятно преди да си пристигнала тук. Тринити…

— Не се тревожи, Лари, всичко ще бъде наред.

— Надявам се, сладурче, надявам се.

След час Тринити седна отново до телефона, но този път събираше смелост да се обади на Чейс. Вече беше предала щастливата Стефани на развълнувания Трей. Тя печално поклати глава. Не се знаеше каква ще я забъркат тия двамата през следващите няколко дни.

Като се върна отново към Чейс, Тринити грабна телефона и набра първия номер, който й беше записал преди месец. Винаги съществуваше възможност той да не прояви интерес. Четири седмици бяха доста време за мъж като Чейс Колфакс да чака една жена — която и да е тя.

Чрез централа и администрация Тринити най-сетне чу гласа на секретарката на Чейс:

— Офисът на господин Колфакс.

Тринити се окашля нервно.

— Господин Колфакс там ли е, моля?

— Да, тук е, но се страхувам, че е зает точно сега. Да му предам ли нещо?