Фейрене Престън - Сребърни чудеса

Тринити се намръщи на себе си. Можеше да се измъкне с едно „Не“ и да затвори. Но никога досега не бе харесвала лесните начини и този път не правеше изключение.

— Да. Бихте ли му казали, че се е обадила госпожица Уорънтън и…

— Извинете — прекъсна я възпитано секретарката, — но вие госпожица Тринити — Ан Уорънтън ли сте?

— Да.

— Госпожице Уорънтън, бихте ли почакали само за момент, ще ви свържа с господин Колфакс.

И тя направи точно това. Бе въпрос на секунди и Тринити чу плътния чувствен глас на Чейс.

— Тринити?

— Да, Чейс, аз съм.

— Добре ли си? А Стефани?

— Всички сме добре.

Последва обезоръжаващо мълчание.

— А-а… Чейс?

— Слушам те, Тринити — увери я сдържано той.

— Мислих за нас.

— Да?

— Ще дойда при теб, ако… ако все още го желаеш.

— Желая го.

— Но само при моите условия.

— Вече съм ти казал, че можеш да имаш всичко, което пожелаеш. — По телефона гласът му звучеше остро.

— Въпросът е, че не желая. Никакви пари, никакви подаръци и аз ще определя докога. Съгласен ли си?

Отговорът се забави около десетина секунди. След това той почти изръмжа:

— Ще те взема, Тринити, независимо по какъв начин. Хеликоптерът ще бъде готов да отлети веднага щом се приготвиш.

— Не, ще карам колата.

— Не бъди по-твърдоглава, отколкото си, Тринити. Ще ти отнеме повече от два часа и половина, за да стигнеш до апартамента ми, а пътищата са хлъзгави като стъкло от тазсутрешния дъжд.

— Това е едно от условията ми, Чейс. Няма да ме вземат и доставят по стълбите ти като някоя… проститутка.

— Тринити — припряно започна Чейс, но изведнъж спря. — Добре, печелиш. Но бъди внимателна, за бога! Ще те чакам в апартамента.

Докато караше към Далас, Тринити се възхищаваше на свежата красота на околността след дъжда. Той бе спрял, а земята бе мека и зелена — сякаш я гледаше през парче зелен целофан.

Защо я напускаше? Отиваше от един свят, забулен в нежна мъгла, в друг, направен от цимент и стомана, прави ъгли и ръбове. Далас и Чейс Колфакс си подхождаха. Да накараш поне единия от тях да омекне би било херкулесовска задача.

А и съвсем определено криеше риск. Добре известен факт беше, че Чейс лесно се отегчаваше, що се отнасяше до жените. За да го промени в това отношение, се изискваше истинско чудо.

Но Тринити не спря и не се върна. Тя продължи по междуградското шосе № 30 към Далас.

Вратите на частния асансьор се отвориха направо в апартамента на Чейс. Тя прекрачи в стаята и вратите се затвориха с дискретен шум зад гърба й.

Чейс стоеше в средата на стаята. Беше облечен небрежно, с обичайната за него мъжествена елегантност, а косата му беше влажна. Сигурно беше взел душ и се бе преоблякъл, щом се бе прибрал от офиса.

Тринити се спря. Изведнъж усети, че не може да направи и крачка. Беше шофирала повече от сто мили, за да бъде с Чейс, а като го видя, се вцепени. Какъв абсурд!

Чейс нямаше такива проблеми. Той тръгна бавно към нея.

— Знаеш ли на какво ме подложи през този месец — отбеляза спокойно той, — докато чаках да се обадиш?

Тринити го наблюдаваше как се приближава към нея. Обзе я същото чувство, което бе изпитала при първата среща с него през онази далечна сребриста нощ — чувството, че може да усети в себе си неговата красота и сила. И точно както през онази нощ, пулсът й се учести.

Той спря пред нея и обви нежно с ръка шията й, като леко движеше палеца си нагоре-надолу по чувствителната й кожа.

— Знаех, че не мога да направя нищо друго, освен да чакам. Не можех да те прокудя. Бях опитал вече. Не можех да те подкупя. И това бях пробвал. Не можех дори да те изнудя, защото нямах нищо, което ти да искаш! Значи трябваше да чакам.

Палецът му напипа пулса й, който лудо препускаше, и се поспря за миг там. Сините му очи пламнаха от необуздано желание и Тринити усети, че краката й се подкосяват. Палецът му поднови коварните си движения.

— Мисля, че трябваше да ти дам още двайсет и четири часа и ако не се бе обадила, щях да опитам нещо друго.

Той пристъпи към нея и наведе лице над нея. Устните му бяха само на един дъх от нейните.

— Не зная какво щях да опитам, но щеше да се наложи да опитам нещо. — Устните му нежно захапаха нейните и Тринити едва чу стона, който се изтръгна от устните й и потъна в неговите. Кръвта бушуваше във вените й и й пречеше да мисли свързано.

Ръката му се плъзна под пуловера й, нагоре към едната й гърда, като гълъб към своя гълъбарник.

— Казвал ли съм ти колко се радвам, че никога не носиш сутиен? — дрезгаво попита той. — Това значи, че винаги мога да посегна и докосна голите ти гърди… където и да сме… при всякакви обстоятелства… и никой няма да знае какво правя, освен ние двамата.