Фейрене Престън - Сребърни чудеса

Като взе фина бяла риза от едно чекмедже, Чейс се обърна към нея и каза:

— Сутринта трябва да тръгна за Европа. Ще се чувствам много по-добре, ако позволиш на Филипс да те откара с хеликоптера, а някой друг да върне колата ти.

— Колко време ще отсъстваш?

Чейс облече ризата и се намръщи. Не му убягна фактът, че тя пренебрегна предложението му.

— Ще позволиш ли на Филипс да те откара у дома или не? — В гласа му тази вечер се прокрадваше нетърпение.

— Не, Чейс, няма. Ще карам, както обикновено. Ще се оправя.

Той не отговори, но явно бе вбесен. Тринити го гледаше как натъпка ризата си в тъмния панталон. Нещо не бе наред. Тя не можеше да усети какво точно, но я лъхна зловещ студ.

Повтори отново въпроса си:

— Колко време ще отсъстваш?

— Малко е трудно да се каже — изсумтя той. — Но зная, че пътуването ще е продължително.

— Защо не каза по-рано?

— Когато съм с теб, Тринити, невинаги мисля по делови въпроси. — Той й хвърли язвителна усмивка и влезе в гардеробната.

Тринити сви юмрук върху сивата кожа на леглото. Нима това бе краят? Това ли беше? Може би предупреждението виси на стената отдавна, но тя просто е отказвала да го прочете.

В началото бе поставила условието, че тя ще определи докога ще трае връзката им. Но сега, когато знаеше, че краят приближава, щеше ли да може да го направи? Имаше ли смелостта?

Чейс се появи отново с връзка и сако в ръка.

— Искам да ти оставя малко пари, Тринити, в случай че имаш нужда от нещо, преди да съм се върнал.

— Не! Колко пъти трябва да ти казвам — няма да взема пари от теб.

— Просто си инат, Тринити, дори малко глупава. — Той започна да връзва възела на вратовръзката си. — Няма нищо лошо в това да ти дам пари. Не си измисляй неща, които не съществуват в предложението ми. Само искам да съм сигурен, че ти и Стефани ще имате всичко необходимо, докато отсъствам.

— Няма да…

Чейс мрачно вдигна ръка, за да я спре.

— Поне си помисли за това. — Той мушна ръце в сакото и я погледна. — Ще бъда долу. Трябва да проведа няколко разговора. По-добре се обличай. Нямаме много време.

Тринити започна бавно да се приготвя. Наметна зелената рокля и започна да я завързва. Като се оглеждаше критично в огледалото, тя се сети, че не беше я носила от нощта, в която Чейс й бе направил нелепото си предложение. Тя се намръщи. Ех, да можеше да не ходят на приема тази вечер! Ако можеха да си останат вкъщи и да обсъдят всичко, преди Чейс да тръгне сутринта, вероятно щяха да решат проблема, който, изглежда, го безпокоеше напоследък.

Тринити въздъхна и взе четката за коса. Гледаше я, без да я вижда. Чейс й бе казал, че приемът тази вечер бил особено важен и не бивало да го пропускат. Помисли си, че трябва да наложи една усмихната маска на лицето си и да се постарае вечерта да мине добре. Може би щяха да поговорят, след като се приберат.

Тринити изчетка косата си и сложи лек грим. Обу високите обувки и закопча златните им каишки.

Тя излезе от спалнята и се поспря в горния край на стълбите. Погледна Чейс, който беше убийствено привлекателен в черния си официален костюм. Говореше по телефона, по-точно мъмреше някакъв несъмнено уплашен служител.

— Свършете го до утре, в противен случай се смятайте за уволнен! — Без да си прави труда да каже довиждане, той затвори с трясък телефона.

Едва тогава я забеляза. Вдигна очи към нея и притихна, само едно мускулче потрепваше по скулите му.

Тя си пое дълбоко дъх и заслиза по стълбите. Светлината струеше от вратата на спалнята зад гърба й и Тринити изведнъж осъзна, че Чейс ще види тялото й през ефирния плат.

Той не откъсваше очи от нея и не помръдваше. Изглеждаше хипнотизиран от движенията на тялото й и от начина, по който роклята й се отваряше отпред, докато тя слизаше по стълбите.

Тринити слезе от последното стъпало и се спря, като продължаваше предпазливо да наблюдава Чейс. Най-после той се раздвижи и прекоси късото разстояние помежду им.

— Знаеш ли, Тринити — започна съвсем небрежно той, — когато носиш паяжина вместо рокля, трябва да предположиш, че ще има и паяци, примамени от нея. — Той хвана възела между гърдите й и я придърпа към себе си. — Имаш ли представа как ми въздействаш? — Устните му се снишиха точно над възела, който все още държеше, и нежно целуна кожата й. — Ти си истинска жена, Тринити — Ан Уорънтън. Всички дами, които познавам, само играят тази роля. А ти си истинската жена.

Тринити изстена от внезапно обзелото я желание. Как успяваше така лесно да й въздейства? Всичко опираше винаги до физическото привличане между тях.