Фейрене Престън - Сребърни чудеса

— Чейс… приемът… трябва да вървим — заекваше едва чуто тя.

— Винаги даваш… всичко, каквото и да поискам, когато се любим… изцяло… нали?

Устните му си играеха с ухото й.

— И въпреки това поставяш всичките тези проклети условия, с които трябва да се съобразявам, за да не си тръгнеш. Ти си див свободен дух, така неуловим, както и шепата дим.

— Чейс — задъхваше се тя, — ти каза, че приемът… бил важен…

Ръката му все още играеше с възела.

— Мисля, че открих нещо по-важно.

Устните му се плъзнаха по страната и уловиха нейните в такава целувка, от която сякаш ток мина по тялото й. Тринити се предаде. Ръцете й обвиха шията му точно когато роклята й се свлече на пода в краката й.

Чейс я вдигна на ръце и я занесе в спалнята, където я положи върху меката кожа. Очите му жадно я поглъщаха.

Той не бързаше, спокойно махаше всяко нещо и сякаш се наслаждаваше на нетърпението и възбудата, с която очите й посрещаха всяка гола педя от тялото му. Най-сетне легна до нея.

— Това трябва да ни стигне за времето, докато ме няма — дрезгаво каза през зъби той.

Устните му намериха нейните.

— Готова си, нали, Тринити?

Как би могла да отговори? Ставаше й вече лошо от възбуда. Чувстваше, че не би могла да каже една-единствена смислена дума.

— Кажи ми! — настояваше той. — Кажи ми колко силно ме желаеш.

— Да, Чейс Колфакс — извика тя. — Желая те! Какво още искаш от мен?

Той не отговори. Облада я с такава сила, че тя почти замря от удоволствие. Чейс владееше положението.

Тринити разбра, че той бе твърдо решен да налага своята воля. Стисна зъби и се примири. Капчици пот избиха на лицето й от усилието да се овладее, но накрая успя донякъде да потуши бушуващата в нея страст.

Изведнъж той спря.

— Не мърдай! — заповяда й той с чужд от възбуда глас.

Тя спря, крайно изненадана, а той започна отново. Болеше я, цялата пулсираше от възбуда и винаги когато смяташе, че повече няма да издържи, той започваше движенията си отново. Тя мяташе главата си на възглавницата, косата й бе мокра от пот, не само нейната, но и на Чейс. Виждаше какво усилие му струваше да се въздържа, но поради някаква неизвестна причина той продължаваше мъчението си. Тя само повтаряше: „Моля те, моля те“, като някаква забравена песен.

Той я наказваше и й доставяше удоволствие едновременно.

Тя не издържа и го прегърна по-силно, този път и той не можа да се овладее. Спряха чак когато светът около тях избухна и престана да съществува.

Тринити тихо плака, докато заспи, а на сутринта се събуди сама в празния апартамент.

Тя се завлече в банята, напълни ваната и прибави една капачка от ароматното масло за вана, което Чейс някога й бе купил с думите, че е за двамата. Потопи се до шията и приятната топла вода и се опита да измие болката, която Чейс й беше причинил. Не я притесняваха белезите по тялото, те щяха да избледнеят бързо. Но раната в душата й никога нямаше да заздравее. Със своята жестока и унижаваща игра на превъзходство Чейс й бе оставил неизличим белег.

Тринити погледна с неприязън юргана, върху който се бе опитвала да работи. За пръв път й се случваше, но при самата мисъл за времето, което й бе нужно, за да направи безбройните бодове и да завърши схемата на шарките, й се завиваше свят. И просто не можеше да си наложи да работи.

Тя отблъсна назад стола и стана. Заобиколи рамката с юргана и отиде до прозореца на всекидневната. Какво й ставаше? Животът й сякаш бе изгубил посоката си. Дори и работата във фермата й се струваше безкрайна и прекалено тежка.

Не се чувстваше съвсем добре от доста дни. Всъщност, ако се замислеше, отдавна не беше добре, но беше така отдадена на любовта си към Чейс, че бе пренебрегнала факта, че можеше да се разболее. Тя се загледа в ливадата. Пролетта беше дошла и обикновено Тринити се вълнуваше от това. Признаците на зараждащия се нов живот се бяха появили във всяко кътче на околността и тя би трябвало да се чувства по-бодра.

Полето скоро щеше да се покрие с ярките цветове на метличината и детелината. Миналата година беше завела Стефани и Трей на пикник сред разкошно поле с диви цветя. Не спираше да си задава въпроса дали тази година щеше да има необходимата енергия за това.

Телефонът иззвъня. Беше Сиси. Тя запита без увъртания:

— Как си днес? Не се ли чувстваш добре?

— Не мисля — мрачно се засмя Тринити. — По-скоро ми се струва, че съм по-зле.

— Тринити, мисля, че трябва да идеш на лекар. Това продължава вече седмици.