Фейрене Престън - Сребърни чудеса

Дори не бе казал дали е в Далас или в имението си. Какво да прави сега? Къщата бе наопаки, а тя дори не си спомняше дали се бе сресала. Господи! Не беше се и облякла. Все още беше със стария зимен халат, който надяна сутринта. Точно когато смяташе, че може би ще има време поне да се облече, едно умолително „мамичко“ изтри тази мисъл от главата й и тя се върна при дъщеря си.

След пет минути ревът на ламборгинито й подсказа, че Чейс се бе обадил от имението си и сега бе пристигнал в нейното.

Той влезе, суров и сдържан, свеж и самоуверен, облечен в тъмни джинси и син пуловер. Погледна я и нареди:

— Отивай в леглото, преди и ти да си се разболяла.

Тринити немощно поклати глава.

— Чейс… — Гласът й замря.

Тя наистина не знаеше какво да каже.

Чертите на лицето му се смекчих по невиждан досега от нея начин, а гласът му прозвуча мило и успокоително. Той взе Стефани от ръцете й.

— Върви да си починеш. Аз ще се грижа за нея.

— Но ти не знаеш нищо за децата — запротестира тя, — а и Стефани няма да ти позволи да се грижиш за нея.

Тринити млъкна, защото говореше на гърба му. Чейс отнесе Стефани до люлеещия се стол и седна, като придърпа включения от Тринити изпарител по-близо до стола.

— Ще се оправим, нали, Стефани? — нежно попита той, вгледан в малкото зачервено личице и полузатворените очички. Като по чудо Стефани кимна в знак на съгласие и се сгуши по-близо до широките му гърди. Той се обърна към Тринити: — Само ми обясни кога и какво лекарство да й давам и отивай да легнеш.

След няколко часа Тринити се събуди. Навън бе студено утро. Чувстваше се приятно затоплена и разбра, че някой я бе покрил с допълнителни завивки през нощта. Зелените й очи се отвориха напълно. Чейс! Сигурно беше Чейс!

Тя лежеше неподвижно и се ослушваше за кашлицата на Стефани. Но единственият звук, който достигаше до ушите й, бе равномерното бръмчене на изпарителя, придружено от нещо, което не можеше да определи точно. Водена от любопитство, примесено с естествена майчина тревога за болното дете, тя стана от леглото.

Тринити мълчаливо вървеше по коридора, дългата нощница се увиваше около голите й крака. Спря на прага на всекидневната. От сцената, която видя, й секна дъхът.

Чейс беше гушнал сънената и доволна Стефани и пееше фалшиво нежна приспивна песен. Тринити не беше я чувала преди — в нея се разказваше за красиво русокосо момиченце, което всички обичали. После се пееше, че когато момиченцето се разболяло, всички негови приятели се натъжили много. Стефани беше като омагьосана и се бореше с последни сили със съня.

Очите на Тринити се напълниха със сълзи и тя съвсем тихо се върна в спалнята си. Сега вече знаеше, че това бяха двамата души, които значеха за нея повече от всичко друго на света. Тя се мушна в леглото и зарови лице във възглавницата. Трябваше да осмисли това прозрение.

Отдавна й бе известно, че Чейс Колфакс бе суров и студен човек, който можеше да я разнежи и възбуди само с едно докосване, поглед или усмивка. Това й бе ясно от самото начало. Но сега знаеше и още нещо — че го обича. И то истински, всеотдайно, с цялата си душа. Това бе неоспорим факт. Един въпрос непрекъснато се въртеше в главата й. Какво да прави?

Тринити усети някакво движение до леглото си и се обърна. Чейс стоеше и я наблюдаваше. Сребристата му коса беше разрошена, беше леко брадясал и въпреки това при вида му сърцето я заболя от копнеж.

— По-добре ли си? — Чейс седна на леглото и взе ръката й в своята.

— Да, благодаря ти. Прав беше. Бях почти съсипана от безсъние.

Устните му се извиха в усмивка, а свободната му ръка отмахна няколко кичура кестенява коса от лицето и.

— Стефани спи сега. Треската й утихна през нощта и тя можа да хапне малко от супата, която беше оставила да стои топла на печката. Дишането й се поуспокои и мисля, че сега вече ще оздравее.

— Зная. Бях там и ви видях. — Тринити облиза пресъхналите си устни и призна: — Не очаквах, че ще ми се обадиш отново.

Той внимателно пусна ръката й, стана и отиде до долния край на леглото. От тъмните ъгли върху лицето му падна сянка.

— Не бях в града.

Изречението не беше особено изчерпателно. Искаше й се да попита: „Къде беше? С кого беше?“, но вместо това се чу, че казва:

— О… добре, благодаря ти, че дойде да помогнеш. Беше страшно мило от твоя страна.

Сините му очи я докоснаха с вибрираща чувствителност, която усети през тънката нощница върху голата си кожа. Усети издайническо затопляне.