Фейрене Престън - Сребърни чудеса

— Докарайте линкълна — излая той на нещастника на другия край и тресна слушалката, след което се облече.

Големият бял линкълн се плъзгаше в нощта и сякаш изглаждаше неравностите на все още незавършения пряк път, който свързваше техните две ферми.

Тринити седеше, сгушена на предната седалка, напрегната и мълчалива, като се опитваше да не размишлява защо Чейс не я караше обратно с ламборгинито. Дали критиките й към другата кола бяха причината? Дали наистина го интересуваше нейното мнение? И какво значение имаше това за нея, дори да бе така?

Като спря пред къщата и загаси мотора, Чейс се пресегна към вратата й, за да й попречи да слезе веднага.

Той бе много близко до нея, дъхът му милваше на топли вълни лицето й и той нежно прошепна:

— Желая те, Тринити — Ан Уорънтън. Отново и отново. Сега… Аз сложих картите си на масата, сега е твой ред. Кажи ми! Какво е нужно да направя, за да те имам?

Тринити тъжно поклати глава.

— О, Чейс! Ние очевидно не говорим на един и същ език!

— Но телата ни го правят — заяви нежно Чейс и предизвикателно докосна с върховете на пръстите си леко подутите й устни.

Очите й обходиха скулестото му лице и потънаха в задушаващата синева на очите му. Опитваше се да прецени този мъж. Дори сега тялото й изпитваше нужда от неговото и тя знаеше, че само да бе произнесла думата, той щеше да обърне колата и да я отведе обратно в своя дом с максималната скорост, която линкълнът позволяваше.

Но не можеше да си го разреши. Чувствата й бяха твърде объркани — не беше сигурна какво изпитва към Чейс. Възможно ли бе да се е влюбила в него? Самата мисъл бе потресаваща.

Единственото, в което можеше да бъде сигурна, бе, че той не я обичаше. Само това би било достатъчно, за да я охлади. За жалост оказа се, че не е. Въпреки че все още го желаеше, тя отвори вратата и излезе.

А по-късно, сама в нощта в непорочното си легло, Тринити упорито се мъчеше да повярва, че е взела правилно решение.

Тринити не бе предполагала, че следващите няколко дни ще бъдат толкова богати на изненади — от една страна, забавни и интересни, от друга, неприятни и вбесяващи. Всичко започна от следобеда на следващия ден, когато пред къщата й спря камион за разнасяне на поръчки по домовете.

Страничният надпис на каросерията показваше, че камионът е собственост на цветарски магазин в близкия град. Тринити се бе приближила до вратата и с любопитство наблюдаваше един мъж на около петдесет години, който носеше ваза с червени рози, следван от по-младия си помощник с още две вази с червени рози.

Когато стигнаха верандата, мъжът погледна подозрително над черните рамки на очилата си.

— Имаме поръчка за госпожица Тринити — Ан Уорънтън. Вие ли сте?

— Да — колебливо призна тя. — С какво мога да ви услужа?

Лицето на мъжа веднага се проясни.

— Аз съм Джаспър Бригс от цветарски магазин „Бригс“ — осведоми я любезно той. — Тези цветя са за вас. Къде да ги поставим?

— Всичките ли?

— Да, госпожице. И трите дузини.

— Ами където и да е. — Тя отвори плъзгащата се врата и взе една купчина книжки на Стефани от близката маса. После посочи към нея: — Тук ще бъде добре.

Младият помощник слагаше вазите, но подскочи при рева, който шефът му нададе:

— Внимавай! Тези вази са от истински кристал. — След което се обърна към Тринити и доверително каза: — Ето защо закъсняхме малко с доставката. Трябваше да обиколим областта за тези вази. Да ви призная, такава странна поръчка като тази не сме имали. Малко се изнервих с нея.

— Нима? — Тринити изгледа розите вече с други очи.

— Ето, малка госпожице. Тази картичка и пакетът вървят с розите.

На Тринити не й хареса смущението, което започваше да я обзема.

— Бихте ли почакали отвън, моля? — високомерно помоли тя. — Бих искала да ви се отблагодаря за неприятностите.

Щом остана сама, тя разкъса лъскавата хартия и извади зелена кадифена кутия, при вида, на която сърцето й се сви. Седна веднага, но не можеше да овладее треперенето на ръцете си.

Отвори я и ахна от изненада. В зеленото кадифе се гушеха чифт смарагдови обици, а под тях блестеше съответстващ на тях смарагдов медальон на нежна златна верижка.

Като разкъса плика, тя прочете големите, надраскани с черно букви: „По дузина червени рози за всеки ден, откакто те познавам, по смарагд за всяка нощ. Чейс“

Тринити седна зашеметена. Какво правеше той? Тя съвсем ясно му бе казала, че няма да спи с него отново. Човекът явно не приемаше отказа за отговор. Без съмнение от години бе разглезван да налага мнението си, особено по отношение на жените.