Бърнард Меламъд: Сребърната корона

Учителят влезе в продълговатия, ярко осветен магазин. Върху жълти сгъваеми столове, разпръснати из цялото помещение, седяха десетина мъже с молитвеници в ръка и се молеха. Равинът Д. Маркъс, човек на средна възраст с писклив глас и къса брадичка, смирено се кланяше пред кивота, гърбом към паството.

Албърт влезе и започна смутено да търси от лице на лице, а богомолците го зяпнаха. Старият равин не беше между тях. Разочарован, учителят се оттегли.

Някакъв човек, седнал до вратата, го докосна по ръкава.

— Остани малко да почетеш с нас.

— Извинете, с удоволствие, но търся един приятел.

— Огледайте се добре, може да го намерите. — Албърт зачака на отсрещната страна на улицата под един кестен, чийто листа бяха започнали да опадат. Чакаше търпеливо — ако се наложи, щеше да чака и до утре.

Малко след девет светлините в синагогата угаснаха и последните богомолци се разотидоха. Тогава се появи червенобрадият равин с ключ в ръка, за да заключи вратата на магазина.

— Извинете, равине — каза Албърт, като се приближи. — Познавате ли равина Джонас Лифшиц, който живее горе с дъщеря си Рифкеле — ако тя изобщо му е дъщеря?

— По едно време идваше тука — отвърна равинът с тънка усмивчица, — но откакто се пенсионира, предпочита голямата синагога на Мошоли Паркуси, истински палат.

— Мислите ли, че скоро ще се прибере?

— Може би след час. Шабат е, трябва да се върне пеша.

— А случайно да знаете ъъъ, нещо за сребърните му корони?

— Какви сребърни корони?

— В помощ на болните, на умиращите?

— Не — отвърна равинът, погледна вратата на синагогата, мушна ключа в джоба си и бързо се отдалечи.

Прояден от мъка, учителят изчака под кестена да мине полунощ, като през цялото време се канеше да се откаже и да си върви, без да успее да се изтръгне от лапите на безсилието и гнева. Малко преди един часа през нощта той забеляза движещи се сенки и по тъмната улица различи двама души, които вървяха към него. Единият беше старият равин с нов кафтан и шикозна черна мека шапка, той вървеше уморено. Рифкеле, в сексапилно жълто мини, което откриваше чак до големите кокалести колена краката й, прилични на диреци, ситнеше пъргаво след него, като от време на време спираше, за да се плесне през ушите. Дълъг бял шал, издърпан докрай към дясното и рамо, беше провиснал до лявата й обувка.

— Тия парцали са от моята заплата. Рифкеле проточи едно дълго „ууу“ и запляска и двете си уши с дебелите си ръце, за да не чува звука, който издаваше.

Заизкачваха се по лошо осветената тясна стълба, а учителят тръгна подире им.

— Дойдох да си видя короната — каза той на пребледнелия, учуден равин в предната стая.

— Короната — отвърна равинът високомерно, — не е още завършена. Вървете си вкъщи и чакайте, здравето на баща ви скоро ще се подобри.

— Обадих се в болницата, преди да изляза от апартамента си, няма никакво подобрение.

— Как може да очаквате толкова скоро подобрение след като самите лекари не знаят точно каква е болестта? Дайте още малко време на короната, Дори на бог не му е лесно да разбере човешките болести.

— Дойдох да видя онова, за което платих. ;

— Вече ви го показах, видяхте го, преди да поръчате.

— Това беше вероятно образът на някакво копие или изобщо нещо от този род. Настоявам да видя оригинала, за който заплатих почти хиляда гущера.

— Слушайте, г-н Ганс, — каза търпеливо равинът, — не ни е дадено да видим някои неща — онези, които Той не разрешава да видим. Понякога ми се иска те да са повече. Но някои ни е абсолютно забранено да видим — Мойсей е знаел това и едното от тях е лика господен, а другото е истинската корона, която Той е направил и благословил. Чудото си е чудо и то е божие дело.

— И вие ли не сте я видели?

— Поне не с очите си.

— Не вярвам на нито една дума, долен мошенико, евтин фокуснико!

— Короната е истинска. Ако мислите, че има магия, тя е за онези, които настояват да я видят- ние се опитваме да им създадем някаква представа за короната. Но за вярващите в короната няма никаква магия. Рифкеле — каза бързо равинът, — донеси на татко тефтера с писмата.

Тя излезе от стаята, но не веднага, леко изплашена, с блуждаещ поглед и се върна десет минути по-късно, след като пусна водата в клозета, облечена в дълга фланелена нощница, с голяма жълта тетрадка в ръце, помежду всеки от хвърчащите листове на тетрадката бяха пъхнати стари писма.

— Доказателства — каза равинът.

След като отгърна няколко свободни листа, той измъкна с трепереща ръка някакво писмо и го зачете с глас, пресипнал от вълнение: