Алистър Маклейн - Златното рандеву

— Той възнамерява да си прекара интересно времето, като кръжи с Въртележката тук и там — завърши Тони Карерас. — Особено, докато както следва от описанието, не можеш да пъхнеш Въртележката в куфар. Но какво общо има този приятел с нас, мистър Картър?

— Докато не го заловят, всеки кораб, напускащ източния бряг на Щатите, ще бъде претърсван основно, за да е сигурно, че нито той, нито Въртележката не са на борда. Но това забавя двойно разтоварването на стоките и смяната на пасажерите, което означава, че докерите губят ценни пари. Стачкуват. И шансовете са — колкото и неприятни думи да се казаха от двете страни, — че ще стачкуват, докато не пипнат доктор Керолайн. Ако го пипнат!

— Предател! каза мис Харбрайд. — Тринадесет поколения!

— Значи ще стоим надалеч от брега, е? — попита Карерас Старши. — Поне междувременно?

— Доколкото е възможно, сър. Но Ню Йорк е задължителен. Кога не зная. Обаче ако и там стачкуват, може да се отбием първо в Сейнт Лорънс. Зависи!

— Романтика, загадки и приключения. — Карерас се усмихна. — Точно според брошурата ви. — Той погледна през рамото ми. — Изглежда, че имате посетител, мистър Картър.

Извих се на стола. Беше Ръсти Уйлямс с шокиращо червената си коса, в безукорно изгладена бяла униформа, мушнал униформеното кепе под лявата си мишница. Ръсти беше 16-годишен, най-младият ни кадет, отчайващо срамежлив и особено чувствителен.

Кадети обикновено не бяха допускани в трапезарията и той уплашено беше опулил очи срещу дамите на капитанската маса, но успя да се овладее и да ги обърне към мен, когато се изправи от моята страна с отчетливо удряне на токовете.

Според правилника, датиращ от векове, задължителното обръщение към кадетите беше по фамилно име, но него всеки го наричаше Ръсти. Беше невъзможно да не е така.

— Какво има, Ръсти?

— Поздрави от капитана, сър. Бихте ли го намерили на мостика, ако обичате, сър?

— Веднага отивам. — Ръсти се обърна да си ходи и аз улових проблясъка в очите на Сюзън Биърсфорд, блясък, който обикновено възвестяваше някакъв провал за мен.

Това би могло да бъде предсказание за моята незаменимост на кораба, за безумието на посланието на капитана до неговия верен слуга, когато вече всичко е загубено, и даже ако не мислех за нея, че тя беше от този тип момичета, които биха могли да ме изложат пред кадета, пак не бих дал нито едно пени за това.

Надигнах се и казах: — Извинете ме, мис Харбрайд, извинете ме, господа! — И последвах бързо Ръсти по десния коридор. Той ме чакаше.

— Капитанът е в каютата си, сър. Би желал да ви види там.

— Какво, ти ми каза…

— Зная, сър Той ми нареди така. Мистър Джемисън е на мостика. — Джордж Джемисън беше Третият ни офицер. — А капитан Булен е в каютата си. С мистър Къмингс.

Кимнах и тръгнах. Сега се сетих, че Къмингс го нямаше на обичайното му място, когато излизах, макар че при започване на вечерята беше там. Помещението на капитана беше непосредствено под мостика и аз бях там за десет секунди. Почуках на полираната врата от тиково дърво, чух някакво ръмжене и влязох.

„Блу Мейл“ явно се грижеше за своя комодор. Дори капитан Булен, който не беше поклонник на изнежения живот, никога не се беше оплаквал, че е разглезван. Имаше на разположение чуден тристаен апартамент с баня, подреден според най-придирчивия милионерски вкус, а служебната му каюта, в която бях сега, предразполагаше към отдих с виненочервен килим, потъващ под краката, с тъмнопурпурни завеси, тапицерия от лъскав явор с дъбови талпи отгоре, столовете и кушетката от дъб, облицовани в зелена кожа. Когато влязох, капитан Булен вдигна поглед към мен, нямаше вид на човек, наслаждаващ се на домашния уют.

— Нещо не е в ред, сър? — запитах го аз.

— Седни! — Махна ми към един стол и въздъхна. — Нещо не е в ред. Бенсън „Банановите крака“ липсва. Уайт ми докладва преди десет минути.

Бенсън „Банановите крака“ звучеше като име на опитомен антропоид или най-малкото на професионален цирков борец, а всъщност принадлежеше на нашия твърде приветлив, изискан и безупречен главен стюард Фредерик Бенсън. Бенсън притежаваше заслужена репутация на твърд привърженик на дисциплината и именно един от неговите подчинени, при суровото си незаслужено мъмрене, бе мярнал едва забележимото разстояние между коленете на Бенсън и веднага го беше прекръстил така. Името му се лепна точно заради това, че беше неуместно и напълно неподходящо. Кръстникът беше Уайт, помощник главният стюард.