Алистър Маклейн - Златното рандеву

Блюдата идваха и си отиваха. Тази нощ дежурен по кухня беше Антоан и всеки можеше едва ли не да докосне и да почувствува божествения вкус на ястията, сервирани на компанията.

Кадифенокраките сервитьори от Гоа се движеха безшумно по тъмносивия персийски килим, храната се появяваше и изчезваше като сън, ръка се появяваше в прецизно подходящия миг с прецизно подходящо вино. Ала не и за мен.

Аз пиех сода. Съгласно договора ни.

Появи се кафето. Сега беше моментът да си заслужа парите. Когато Антоан беше на смяна и в цветуща форма, да се разговаря беше светотатство и одобрителните възклицания като религиозен екстаз бяха най-подходящата форма на изява.

Но около четиридесет минути от тази тържествена тишина бяха посветени на блюдата. Това никога не продължаваше по-дълго и не можеше да продължи. Аз никога не съм срещал богат мъж или жена, без значение, който да не говори главно и предимно за себе си, което е и любимо тяхно занятие. Основният прицел на наблюденията им беше неизменно офицерът, седящ начело на масата.

Огледах се и се зачудих кой ли пръв ще подаде топката.

Мис Харбрайд — оригиналното и централноевропейско име бе непроизносимо — слаба, мършава, към шейсетте години и жилава като китова кост, натрупала състояние от извънредно скъпи и съвсем безполезни козметични препарати, от употребата на които самата тя разумно се беше въздържала? Съпругът и, мистър Грийнстрийт, безличен човек със сиво хлътнало лице, оженил се за нея бог знае по каква причина, тъй като и сам той беше твърде богат? Тони Карерас? Баща му, Мигел Карерас? Трябваше да има и шести човек на моята маса, който да смени семейството на тримата Къртисови; заедно със семейство Харисън, които бяха прибързано извикани от Кингстън.

Но старият мъж, който се качи на кораба в своята количка, очевидно трябваше да се храни в каютата си по време на пътуването заедно с придружаващите го медицински сестри.

Четирима мъже и една жена: зле балансирана маса. Сеньор Мигел Карерас заговори пръв:

— Цените на „Кампари“, мистър Картър, са твърде брутални — каза кротко той и запуфка одобрително пурата си. — Обир сред морето — би било твърде точно определение. От друга страна, кухнята отговаря на рекламата. Имате готвач с божествена дарба.

Сигурно не е прекалено много да заплатиш, за да имаш възможността да предвкусиш един по-добър свят.

Това правеше сеньор Карерас много богат човек и ми беше добре известно какво то означава. Богатите хора никога не споменават за пари, за да не би да помислят, че нямат достатъчно от тях. Много богатите хора, от друга страна, за които парите не са от чак толкова голямо значение, нямат подобен род задръжки. Пасажерите на „Кампари“ постоянно се оплакваха от цените. И непрекъснато продължаваха да се връщат на тази тема.

— По всеобщо признание, сър, „божествена“ е точното определение. Пътници с опит, отсядали в най-добрите хотели от двете страни на Атлантика, твърдят, че Антоан няма равен на себе си нито в Европа, нито в Америка. Освен може би Хенрик.

— Хенрик?

— Другият ни готвач. Той е на смяна утре.

— Не е ли нескромно, мистър Картър, като се изтъкват предимствата на „Кампари“? — Не звучеше обидно, не, с тази усмивка.

— Не мисля, сър. Следващите двайсети четири часа ще говорят сами за себе си… и за Хенрик… по-добре от мен.

— Туш! — Той се усмихна и посегна към бутилката „Реми Мартен“. Сервитьорите изчезваха след поднасянето на кафето. — А цените?

— Те са страхотни — съгласих се аз. Казвах го на всички пасажери и това изглежда ги ласкаеше. — Ние предлагаме това, което никой друг параход по света не предлага, но цените все пак са скандални. Поне дузина хора в тази зала са ми казвали същото… и повечето от тях са тук поне за трети път.

— Схващам идеята ви, мистър Картър — заговори Тони Карерас и гласът му беше такъв, какъвто човек можеше да очаква — бавен, контролиран, с дълбок резониращ тембър. Той погледна баща си. — Помниш ли списъка на чакащите в кантората на „Блу Мейл“?

— Действително! Ние бяхме твърде назад в списъка — и то какъв списък! Половината милионери на Централна и Южна Америка. Мисля, че можем да бъдем, щастливи, мистър Картър, че сме единствените, възползували се от местата на тъй бързо напусналите в Ямайка. Но не забравяйте, че за да успеем да хванем кораба, ние препуснахме с огромна бързина през четиристотин мили разстояние от столицата до Карачио, по въздух и по земя. И то по какви пътища!