Алистър Маклейн - Златното рандеву

В осем вечерта товарът, сандъците и ковчезите си бяха точно на същото място както в пет часа. Обаче сред живия товар промяната към по-добро (от дълбоко недоволство към нещо близко до безгрижно доволство) бе подчертана и пълна.

Имаше причина за това, естествено. Специално за капитан Булен, който на два пъти ме назова „Джони, момчето ми“, то се дължеше на факта, че се е измъкнал от непоносимото пристанище на Карачио; защото отново беше в морето, пак си беше на мостика и беше измислил чудесен повод да ме изпрати долу, докато той си оставаше на мостика и по такъв начин се спасяваше от мъчението да вечеря с пасажерите. Що се отнася до екипажа, той беше доволен, че капитанът бе сметнал за уместно (отчасти от чувството за справедливост и отчасти, за да отмъсти на управлението за униженията, които му бяха струпали) да заплати на всички много повече часове извънреден труд, отколкото фактически бяха положили през последните три дни. А задоволството на пасажерите и офицерите се дължеше на добре известни основни закони на човешката природа, един от които гласеше, че е невъзможно дълго време да бъдеш отчаян на борда на „Кампари“.

Като плавателен съд без редовно междинно пристанище с определен брой пасажери и просторни трюмове, които рядко оставаха непрепълнени, параход „Кампари“ можеше удачно да бъде определен като кораб без определен рейс — както и беше посочен и в рекламната брошура на „Блу Мейл“. Но брошурата деликатно посочваше, заради изключителната чувствителност на паралиите клиенти, че „Кампари“ не беше обикновен кораб. Той действително в никакъв случай не беше обикновен. Както казваше брошурата — скромно, простичко, без претенциозност със следните определения: „среден товарен кораб, предлагащ най-комфортно настаняване и най-фина кухня от всички съвременни кораби“.

Единственото нещо, което не даваше възможност на всички големи пътнически параходни компании да заведат процес срещу „Блу Мейл“ за това смело изявление, беше фактът, че то бе абсолютно вярно.

Президентът на „Блу Мейл“ лорд Декстер, очевидно запазил целия мозък само за себе си, въздържайки се да предаде по наследство, малко на своя син, сегашния ни Четвърти офицер, беше измислил и сътворил цялата компания. Всичките му конкуренти, които сега се стремяха усърдно да се включат в играта, признаваха, че това е било просто гениален ход. Лорд Декстер беше на същото мнение.

Той беше започнал съвсем семпло в началото на петдесетте години с един по-раншен параход на „Блу Мейл“ — „Брендиуайн“. /По някаква странна прищявка, обяснима само от психоаналитик, лорд Декстер, бидейки фанатичен въздържател, бе решил да наименува корабите си с марките на различни вина и други спиртни напитки/. „Брендиуайн“ бе един от двата плавателни съда на „Блу Мейл“, навършващи редовни курсове между Ню Йорк и британските владения в Западните Индии, и лорд Декстер, оглеждайки луксозните лайнери, кръстосващи между Ню Йорк и Караибско море, и откривайки достатъчно основание да си пробие и той път в доходния, трупащ долари бизнес, бе обзавел както следва няколко каюти на „Брендиуайн“ и ги беше рекламирал в няколко подбрани американски вестници и списания, подчертавайки недвусмислено, че го интересува само висшето общество. Сред предлаганите развлечения липсваха оркестри, танци, концерти, костюмирани балове, къпални, томболи, хазартни игри, екскурзии и приеми — само гений би могъл да осъществи толкова блестящ и впечатляващ план на развлеченията, като преди това изобщо не се е занимавал с това. Всичко положително, което предлагаше, бяха загадъчността и романтиката на един бродещ кораб, плаващ с неизвестно предназначение — това не променяше редовните разписания и означаваше само, че капитанът съобщаваше кое ще бъде следващото пристанище по маршрута малко преди пристигането и пазеше за себе си възможностите и удобството на един телеграфен салон, който поддържаше непрекъснат контакт със стоковите борси в Ню Йорк, Лондон и Париж.

Първоначално успехът бе фантастичен. На борсов език емисията бе надхвърлена сто пъти. Това не задоволи лорд Декстер. Очевидно го привличаха твърде много не точно хората от най-висшата класа; неговите усилия бяха насочени към тези представители на по-низшестоящите класи по йерархичната стълба, които все още не бяха натрупали първите си няколко милиона и с които обаче най-висшите не искаха да имат нищо общо. Удвои цените. Нищо не се измени. Утрои ги и направи приятното откритие, че на света има много хора, които биха заплатили всякаква цена не само за да бъдат различни и изключителни, но и да бъдат известни като такива. Лорд Декстер задържа строежа на последния си кораб „Кампари“, проектира и изгради в него дузина от най-луксозните някога виждани каютни апартаменти и го изпрати в Ню Йорк, убеден, че той скоро ще възвърне разходите от четвърт милион фунта, вложени в построяването на тези каюти. Както обикновено, увереността му се потвърди.