Алистър Маклейн - Златното рандеву

— Приятно ми е, сър. — Поех протегнатата ръка на Карерас и го огледах добре. Твърдите тъмни очи и вежливата усмивка не можеха да скрият бръчките покрай очите и устата. Но не можеха да скрият и компенсиращия факт, че авторитетът и заповедничеството се удвояваха по сила, и аз избих от главата си мисълта, че са изкуствени: те просто се налагаха от само себе си, бяха искрени и неподправени.

— Мистър Картър? Приятно ми е. — Ръката беше стабилна, поклонът — повече от формално кимване, културният английски — продукт на някой консервативен колеж по крайбрежието на Щатите. — Имам известен интерес към багажа, който се товари, и ако позволите…

— Но разбира се, сеньор Карерас. — Картър, този грубо шлифован англосаксонски диамант, не можеше да бъде надминат от латинската вежливост. Помахах към люка. — Бъдете така любезен да се придържате към дясната палуба…

дясната страна… на люка…

— Дясната палуба е достатъчно ясно, мистър Картър — усмихна се той. — Командувал съм лично кораби. Не беше живот, който особено ми допадна. — Той остана там за миг, наблюдавайки как Макдоналд затяга клупа, докато аз се обърнах към Декстер, който не бързаше да си тръгне. Декстер рядко се разбързваше да направи нещо — беше изключително дебелокож.

— Сега какво вършите, Четвърти? — го запитах аз.

— Помагам на мистър Къмингс.

Това означаваше, че не е зает. Ковчежникът Къмингс беше изключително способен офицер, който никога не се нуждаеше от помощ. Имаше само една слабост, придобита от дългогодишното контактуване с пасажерите — беше прекалено учтив. Особено към Декстер. Аз му казах:

— Онези карти, които взехме в Кингстън. Можете да се занимаете с корекциите. — Което означаваше, че вероятно би ни насадил върху някой риф в Големите Бахамски острови, дай му само два дни време.

— Но мистър Къмингс очаква…

— Картите, Декстер.

Той ме изгледа продължително, лицето му постепенно потъмня, после се обърна кръгом и тръгна. Оставих го да направи три крачки и казах тихо:

— Декстер!

Той спя и се обърна бавно.

— Картите, Декстер — повторих аз. Близо пет минути ме гледаше с приковани очи, после погледът му се отклони.

— М-да, м-да, сър. — Ударението „сър“ беше слабо, но непогрешимо. Пак се обърна и се отдалечи и сега руменината бе заляла целия му тил, а гръбнакът бе изопнат като струна. Малко ми пукаше, докато дойдеше време да седне на президентския стол, аз щях да съм вече пенсионер. Гледах го, докато отмина, после се обърнах и видях, че Карерас ме наблюдава със замисления си, но твърд поглед. Той преценяваше Старши офицер Картър, но каквато и да беше оценката, я запази за себе си, тъй като се обърна, без да бърза, и се отправи към трюм №4. Когато той се обърна, за пръв път забелязах тясна черна панделка на левия ревер на сивия му тропически костюм. Тя не се връзваше особено с бялата роза, която той носеше на бутониерата си, но може би двете заедно бяха знак на траур по тези места.

И това изглеждаше твърде вероятно, защото застана там съвсем изправен, като за почест, леко отпуснал ръце встрани, когато трите обковани ковчега бяха вдигнати на борда. Когато третият сандък пристигна, разлюлян над перилата, той свали шапката си непреднамерено, сякаш за да се възползува от лекия бриз, току-що полъхнал от север откъм морето; после, оглеждайки се някак потайно, вдигна дясната си ръка и под прикритието на шапката, придържана от лявата, набързо се прекръсти. Дори в този пек почувствувах сякаш студена котешка лапа ме докосна леко по раменете. Аз не зная защо, но дори при прекомерно напрягане на въображението ми не можех да си представя този обикновен люк да превръща трюм №4 в открит гроб. Една от прабабите ми беше шотландка, може би аз бях малко медиум и имах някаква вътрешна проницателност, или както му казваха по тези земи халюциониране, а може би бях много преял.

Това, което можеше да ме разстрои, изглежда не разстрои сеньор Карерас. Той пак си сложи шапката, щом последният от сандъците опря леко пода на трюма, взря се в него за няколко секунди, после се обърна и закрачи напред. Като минаваше край мен, пак си вдигна шапката и ми подари една чиста, спокойна усмивка. Поради липса на нещо по-добро усмихнах му се и аз.

След пет минути античният камион, двата пакарда, джипът и докерите бяха тръгнали и Макдоналд поставяше капаците в трюм №4. В пет часа, цял час преди фаталния срок и точно на върха на прилива, параход „Кампари“ мина бавно над плитчината на север от пристанището, после пое на северозапад, към залязващото слънце, понесъл товара си от сандъци, машини и мъртъвци, с бълващ пяна капитан, роптаеш екипажи съвсем възмутени пасажери. В пет часа на тази прекрасна юнска вечер той съвсем не беше това, което бихте нарекли щастлив кораб.