Алистър Маклейн: Златното рандеву

Уилсън се дръпна настрани. Товарът продължаваше да постъпва равномерно в трюм №4. Към четири часа след обед чух звука на скърцащи скорости и астматичното хриптене на нещо, загатващо за действително престарял двигател. Помислих си, че това са може би пасажерите, но се излъгах: тракащата машина, която се показа иззад ъгъла на кейовия портал, беше един разнебитен камион, бял брезент се подаваше от изтритите гуми, а когато гюрукът на машината бе свален, разкри се нещо, което изглеждаше като солиден блок ръжда. Вероятно едно от специалните изделия на Детройт! В разнебитената си платформа носеше три средни сандъка, току-що оковани и обшити с метални ленти.

Обгърнат в синя мъгла от ускореното възпламеняване на неизгорели газове, тресящ се като счупен камертон и тракащ с всеки болт на престарялото шаси, камионът прогърмя силно по калдъръма и спря на пет крачки от Макдоналд. Дребен мъж в бели дочени панталони и фуражка скочи през отвора, където трябваше да бъде вратата, застана мирно за две-три секунди да се увери, че пак е на твърда земя, и хукна към нашия мостик. Разпознах у него агента ни в Карачио, този с лошото мнение за Детройт, и се зачудих какво ли ново главоболие носи със себе си.

Установих го точно след три минути, когато капитан Булен се появи на палубата с разтревожения агент, който подскачаше подир него. Сините очи на капитана искряха, а червеният цвят на кожата му бе избил в по-тъмен нюанс, обаче той бе отпушил вентила отдушник докрай.

— Ковчези, мистър — ми каза отсечено той. — Ковчези, нищо по-малко!

— Предполагам, че има по-бърз и находчив отговор на един разговорен гамбит от подобен род, ала аз не се сещах, затова казах учтиво:

— Ковчези ли, сър?

— Ковчези, мистър. И то не празни. За експедиране в Ню Йорк. — Той разпери някакви книжа. — Разрешителни, товарителници, всичко в ред. Включително и подпечатана молба, подписана не от кой да е, а от самия посланик. Три парчета. Двама британски и един американски поданик. Убити при гладните вълнения.

— Това няма да се понрави на екипажа, сър — казах аз. — Особено на стюардите ни от Гоа. Знаете тяхното суеверие и как…

— Всичко ще бъде наред, сеньор — побърза да издърдори дребният мъж в бяло. Уилсън беше прав за неговата нервност, но тя криеше и нещо повече, някаква странна възбуда, граничеща с отчаянието. — Ние уредихме…

— Млъквай! — отряза го капитан Булен. — Няма нужда екипажът да знае, мистър. Нито пасажерите. — Беше ясно, че те са за него просто на заден план. — Ковчезите са в сандъци, ей онези в камиона.

— Да, сър. Убити са в метежа. Миналата седмица. — Започнах и продължих деликатно: — В тези горещини…

— Той казва, че били запечатани е олово. Така могат да влязат в трюма. Някой отделен ъгъл, мистър. Един от… хм… загиналите е… роднина на един от пасажерите ни. Е, разбира се, няма да поставим ковчезите при динамита. — Той въздъхна тежко. — И на всичкото отгоре, ето ни и в ролята на погребално бюро. Не може да се издържа повече на този живот, Първи.

— Вие ще приемете ли този … хм… товар, сър?

— Но разбира се, разбира се — пак ни прекъсна дребосъкът. — Един от тях е братовчед на сеньор Карерас, който плава с вас. Той е, както казвате вие, съкрушен. Сеньор Карерас е най-важната личност.

— Тихо — рече уморено капитан Булен и размаха документите. — Да, приемам бележката от посланика. Прекален натиск. Писна ми от презатлантически каблограми. Прекалено много огорчения. Просто един капнал старец, Първи, само един стар измъчен човек. — Остана така за миг с разперени на парапета ръце, полагайки максимални усилия да прилича на капнал старец, но явно несполучливо, после се изправи рязко, при вида на процесия от превозни средства, която се показа от портала на кея и се насочи към „Кампари“.

— Залагам фунт срещу пени, мистър, че пристигат нови беди.

— Хвала на бога — измънка дребният агент. Тонът, не по-малко от думите, беше хвалебствено благодарствен. — Самият сеньор Карерас! Най-после вашите пасажери, капитане.

— Това казах и аз — измънка Булен. — Нови неприятности!

Малкото човече го погледна озадачено, така както би могъл да го погледне всеки, който не разбира отношението на Булен към пасажерите, после се обърна и забърза към мостика. Моето внимание беше отвлечено за момент от друг сандък, люлеещ се над палубата, а после чух капитан Булен да казва меко и прочувствено. — Както ви казах, мистър, нови неприятности.

Процесията, два предвоенни пакарда, единият теглен от джип, спря пред мостика и пътниците излязоха. Всъщност тези, които можеха, защото очевидно имаше един, който не можеше. Един от шофьорите, облечен в зелени тропически дрехи и тропическа каска, бе отворил вратата на колата си и сръчно издърпа разнебитена ръчна количка — стол, сглоби я сръчно и с опит за десет секунди, докато другият шофьор с помощта на една висока слаба медицинска сестра, облечена в бяло от изящно поставената касинка до полата, стигаща чак до глезените, грижливо повдигнаха един прегърбен старец от задната седалка на втория пакард и го поставиха внимателно в количката. Старчето — дори и от разстояние можах да видя свитото и сбръчкано от възрастта лице и снежната белота на все още гъстата му коса — се постара да им помогне, но старанията му не помогнаха особено.