Алистър Маклейн - Златното рандеву

— Това — рече накрая той — е проклетият край!

Капитан Булен — натикан в миша дупка! Екипажът — дяволски сърдит! Пасажерите — вбесени! Два дни закъснение! Претърсен от американците от носа до опашката като контрабандист! Сега явно върши контрабанда! Никакъв признак на тукашните ни пасажери, а трябва да очистя пристанището до шест часа! Сега пък тази сбирщина идиоти се опитват да ни пратят на дъното. Човек търпи до време, Първи, до време! — Той пак си нахлупи фуражката. — Шекспир казваше нещо за случая, Първи.

— „Море от беди“, сър?

— Не, нещо друго. Но съвсем уместно. — Той въздъхна. — Нека Вторият офицер те смени. Третият проверява припасите. Вземи Четвъртия… не, не този тъпак! Изпрати боцмана, той поне говори испански, да поеме командуването от брега! Възразят ли нещо, не качвайте нищо повече! После и аз и ти ще похапнем, Първи.

— Казах на мис Биърсфорд, че не ще мога…

— Ако си мислиш — прекъсна ме рязко капитан Булен, — че възнамерявам да слушам как тази пасмина подрънква парите си и роптае, че ги караме от ордьовъра да минат на кафе, трябва да си откачил. Ще ядем в моята каюта.

Така и направихме. Беше обикновеното меню за „Кампари“, нещо, което би задоволило и най-взискателния епикуреец, защото веднъж — и то понятно защо — капитан Булен направи изключение от правилото си той и офицерите му да не пият по време на ядене. Когато привършвахме обяда, той пак се почувствува човек и даже стигна дотам, че ме назова „Джони, момчето ми“. Това нямаше да трае дълго, но все пак беше приятно и аз с неохота напуснах прохладната каюта на капитана, с климатичната и инсталация, за да сменя Втория офицер навън, под жаркото слънце.

Той се усмихна широко, когато наближих трюм №4. Томи Уилсън винаги се усмихваше. Беше мургав, жилав уелсец със среден ръст, заразителна усмивка и огромно желание за живот, независимо какво се изпречваше на пътя му.

За него нищо не беше прекалено трудно и нищо не можеше да го сломи. Нищо, така е, освен математиката: неговата слабост в тази област винаги му беше струвала разрешителното като морски офицер. Но той беше от онази рядка сплав от изключителен моряк и в същото време страшно контактна личност, така необходима на един пасажерски кораб, че капитан Булен настояваше за неговото присъствие на борда.

— Как върви? — го запитах аз.

— Можеш и сам да видиш. — Размаха самодоволно ръка, показвайки към купчината струпани на кея сандъци, намалели с една трета, докато ме е нямало. — Бързина, комбинирана с експедитивност! Когато Уилсън работи, никой не може да…

— Боцманът се Казва Макдоналд, не Уилсън — казах аз.

— Така е. — Той се засмя, погледна надолу, където боцманът — едър, жилест, крайно способен островитянин от Хебридите — говореше на брадатите докери, и поклати глава одобрително. — Да можех да разбера какво им казва!

— Превеждането е излишно — казах сухо аз. Сменям те. — Старецът иска да слезеш на брега.

— На брега ли? — Лицето му светна, за две кратки години подвизите на Втория на сушата бяха се превърнали вече в легенда. — Нека никой да не смее да каже, че Уилсън не изпълнява задълженията си. Двайсет минути за един душ, бръснене и…

— Кантората на агента е зад кея — прекъснах го аз. — Можеш да идеш тъй, както си. Виж какво е станало с тукашните ни пасажери. Капитанът почва да се тревожи за тях и ако не дойдат до пет часа, ще отплава без тях. Ако агентът не знае нищо, кажи му да проучи. Бързо.

Уилсън тръгна. Слънцето почна да клони към запад, ала горещината не намаляваше. Благодарение на способностите на Макдоналд и невъздържаните му заповеди на испански език товарът на кея бързо и непрекъснато намаляваше. Уилсън се завърна да докладва, че нямало следа от нашите пасажери. Багажът им бил пристигнал преди два дни и въпреки че бил само за пет души, бил достатъчен, каза Уилсън, да напълни два товарни вагона. Агентът бил наистина изнервен. Те били много важни личности, много много важни. Единият от тях бил най-важната фигура в цялата област Камафуегос. Вече пратили един джип по крайбрежния път да ги търси. Ако е станало нещо, сеньорът разбира: болтче от колата може да се откачи или амортисьор да се скъса. Когато Уилсън го запитал невинно дали това се случва, тъй като на правителството липсват пари да запълни огромните дупки по пътя, агентът станал още по-нервен и казал възмутено, че се дължи изключително на долнокачествения материал, който тези коварни американци влагали в производството на превозните си средства. Уилсън каза, че останал с впечатлението, че в Детройт има специална монтажна линия за съзнателно фабрикуване на лошокачествени коли, предназначени единствено за този край на Карибите.