Алистър Маклейн - Златното рандеву

Той се обърна и се загледа към пристанището, широко разперил ръце на предпазното перило и изпънал гръбнак.

Сякаш не бързаше да тръгне. Но безцелното размотаване не бе в стила на капитан Булен. Той винаги бързаше. И аз усещах това. След три години съвместно плаване добре познавах неговите навици. Искаше му се да каже нещо, искаше да изпусне пара и нямаше по-изпитан и по-сигурен отдушник за това от Старшия офицер Картър. Само че, когато му се искаше да „изпусне пара“, за него беше въпрос на професионална гордост никога да не поставя въпроса пръв. Не ми беше трудно да предположа какво го тормози, така че склоних. Запитах го:

— Каблограмите, които ние изпратихме до Лондон, сър. — Те трябваше да бъдат изпратени лично от капитана. Но това „ние“ би разпределило тежестта на отговорността и върху другите, в случай че нещо се объркаше, което често се случваше. — Има ли отговор?

— Само преди десет минути. — Обърна се небрежно, сякаш този въпрос вече не го занимава, но леко моравият нюанс по червеното лице го издаде, и той, вече съвсем непринудено, продължи. — Направо ми удариха шамар, мистър, това направиха. Удариха ми шамар. Собствената ми компания. И Министерството на транспорта. И двете. Казват ми да забравя това, че протестите ми били съвсем неоснователни. И ме предупреждават за последиците, ако не съдействувам на съответните органи, каквито и да са тези дяволски органи. Мен! Собствената ми компания! Трийсет и пет години плавам в „Блу Мейл Лайн“ и сега… сега. — Той сви юмруци, вбесеният му глас се задави и той замълча.

— Значи някой в края на краищата е оказал голям натиск — измърморих аз.

— Така, мистър, така е било. — Студените му сини очи бяха действително студени, той разтвори широко огромните си ръце, после ги стисна плътно, докато побеляха като слонова кост. Булен беше капитан, но беше и нещо повече: той беше старши капитан на флотилията на „Блу Мейл“ и с присъствието си той респектираше дори дирекционния съвет на компанията. Най-малкото — не се отнасяха към него като обикновен служещ. Той продължи тихо. — Само да ми падне доктор Слингсби Керолайн, ще прекърша гадния му врат.

Капитан Булен с удоволствие би заловил човека със странното име доктор Слингсби Керолайн. Десетки хиляди американски полицаи и правителствени агенти, заети в търсенето му, също тъй с удоволствие биха го пипнали. Това биха направили и милиони обикновени граждани, ако не заради друго, то за сумата от 50 000 долара, която се предлагаше като награда за всяка информация, водеща до неговото залавяне. Но интересът на капитан Булен и екипажа на „Кампари“ към доктор Керолайн беше съвсем личен: той беше всъщност в дъното на нашите неприятности.

Доктор Слингсби Керолайн беше изчезнал, съвсем естествено, в Южна Каролина. Той бе работил в секретния оръжеен изследователски център на правителството на Съединените щати. Както стана известно, центърът, разположен на юг от градчето Колумбия, се занимаваше със създаването на някакъв вид малко ядрено оръжие за водене на бой между два или повече самолети изтребители или за изстрелване от подвижни ракетни площадки в локални тактически ядрени войни. В сравнение с пет мегатонните чудовища, разработени вече от Съединените щати и Русия, то имаше хиляда пъти по-малка мощност и едва ли беше способно да разруши територия, по-голяма от една квадратна миля. Все пак взривният потенциал от 5 000 тона тринитролуен означаваше, че не се касае за играчка.

Един ден — по-точно една нощ — доктор Слингсби Керолайн изчезна. Тъй като той беше директор на Изследователския център, това беше достатъчно сериозно основание за тревога. Още по-поразителен бе фактът, че той бе взел със себе си работния прототип на оръжието. Изглежда е бил изненадан от двама нощни пазачи на завода и ги е убил, вероятно с шумозаглушително оръжие, тъй като никой не бе чул изстрели. Минал през портала на завода към десет часа вечерта със собствения си син шевролет комби. Разпознавайки колата и нейния собственик, за когото знаели, че работи до късно, пазачите му помахали, без да го огледат. И те били последните, видели доктор Керолайн, или Въртележката, както, кой знае защо, бе кръстено оръжието. Обаче синият шевролет бе видян не за последен път. Той бе открит изоставен край пристанището на Савана, може би девет часа след като престъплението беше извършено, но разпознат за по-малко от час, което насочваше полицията в много горещи следи.

Беше някаква нещастна случайност, че параход „Кампари“ бе отплавал от Савана след обед същия ден, когато било извършено престъплението.