Алистър Маклейн - Златното рандеву

Капитан Булен ме погледна. Погледнах го и аз. Изглежда нямаше какво да си кажем. Никой в един екипаж не обича да има трайни инвалиди на борда си; те създават грижи на корабния лекар (който трябва да надзирава здравето им), на каютните стюарди (които трябва да чистят помещенията им), на салонните стюарди (които трябва да ги хранят) и на тези членове на палубния персонал, задължени да ги развеждат. А когато инвалидите са стари и недъгави (а ако този не беше, значи нищо не съм отгатнал), винаги могат да умрат в морето — това моряците най-много мразят, пък се отразява зле и на туристическия ни бизнес.

Но щом болестта не е нито заразна, нито се предава директно и това може да бъде потвърдено с документ от личния лекар на инвалида, а също така, според който лицето е в подходящо здраве, за да понесе това пътуване, нищо друго не може да се направи.

— Е — каза натъртено капитан Булен, — струва ми се, че трябва да сляза и посрещна нашите последни гости. Привършвай колкото се може по-скоро, мистър!

— Ще се постарая, сър.

Булен кимна и се отдалечи. Видях как двамата шофьори наместиха чифт дълги прътове под седалката на инвалидната количка, изправиха се и я понесоха леко по разстланите за минаване дъски на мостика.

Те бяха последвани от високата кокалеста сестра, а тя на свой ред от друга сестра, облечена съвсем като първата, но по-ниска и по-закръглена. Старчето си водеше собствен медицински корпус, което означаваше, че има повече пари, отколкото са му нужни, или че е ипохондрик, или пък Действително твърде закъсал, или комбинация от изброените причини; и като допълнение беше фактът, че и двете имаха онзи неподдаващ се на обяснение компетентен, стабилен вид на професионални медицински сестри, който придобиваха повечето от нашите корабни лекари, както например старият доктор Марстън, на когото понякога се налагаше да работи цял час в течение на един ден.

Повече ме заинтересуваха последните двама души, слезли от пакардите.

— Първият беше мъж приблизително на моята възраст и с моите размери, но приликата спираше рязко дотук. Той напомняше на кръстоска между Рамон Новаро и Рудолф Валентйно, само че беше по-симпатичен. Висок, широкоплещест, с дълбоко изсечени, изваяни латински черти, с класически дълги и тънки мустаци и равни здрави зъби, с неонов блясък, който сякаш се отразява при всеки лъч от късен следобед до мрак, и гъсти черни къдри на главата: направо би изчезнал, ако го пуснехме в двора на някой девически колеж. Заради всичко това той толкова малко приличаше на изнежено мамино синче, колкото аз изобщо можех да си представя: имаше волева брадичка, уравновесена походка и леко пружиниращата боксьорска стъпка на човек, съзнаващ добре, че може да се справи в този свят без помощта на някаква бавачка. Ако не друго, помислих си аз, поне ще ме отърве от мис Биърсфорд.

Вторият мъж беше умалено издание на първия — същите черти, същите зъби, същите мустаци и коса, само че леко посивели. Той трябва да беше около 55-годишен. Излъчваше непреодолим авторитет и увереност, които идват от властта, парите или от добре култивиран фалш. Това, предположих аз, ще да е сеньор Карерас, който всяваше такъв страх у нашия местен агент в Карачио. Учудих се защо ли.

Десет минути по-късно товарът не беше на борда и оставаха само трите ковчега в сандъците отзад на камиона, Гледах как боцманът приготвя някакъв клуп около първия от тях, когато един силно ненавиждан глас каза зад мен:

— Това е мистър Карерас, сър. Капитан Булен ме изпраща.

Обърнах се и отправих на Четвърти офицер Декстер погледа, който пазех нарочно за него. Декстер беше изключение от правилото, че флотският комодор винаги разполага с най доброто на компанията, що се отнася да офицерите и персонала, но тук едва ли вината беше у нашия старец: има някои хора, за които дори и един флотски комодор трябва да прави изключение и Декстер беше един от тях. Достатъчно представителен двайсет и една годишен момък, с руса коса, леко изпъкнали сини очи… с ужасяващ неподправен акцент, придобит в държавно училище, и ограничена интелигентност, Декстер беше синът и за беда — наследникът на лорд Декстер, президент и изпълнителен директор на компанията „Блу Мейл“. Лорд Декстер, който бе наследил десетина милиона на петнайсетгодишна възраст и правилото никога да не се обръща назад, имаше чудатата идея собственият му син да започне от самото дъно и го беше изпратил по море като кадет преди около пет години. Декстер малко го беше еня за тази комбинация; всеки на кораба — от Булен надолу — хич не се съобразяваше с комбинацията и с Декстер, ала нямаше какво да се прави.