Алистър Маклейн - Златното рандеву

— Боя се, че работи, мистър Биърсфорд. Трябва да поднеса извиненията му на неговите сътрапезници. Не може да напусне мостика.

— На мостика? — Мисис Биърсфорд, седнала до съпруга си, изви поглед към мен. — Мислех, че обикновено вие сте на смяна по това време, мистър Картър?

— Така е. — Усмихнах и се.

Аз пазех за нея една специална усмивка, по същия начин както пазех специален поглед за младия Декстер.

Пълничка, отрупана с накити, доста натруфена, с боядисана руса коса, но все още красива на 50 години, мисис Биърсфорд бликаше от добро настроение, смях и любезност, и за да бъда по-точен, лесно е да изглеждаш така с триста милиона долара в банката. Аз мога само да отбележа това, че след няколкогодишно пътуване с милионерите мизерният коефициент на нашето собствено забогатяване изглежда нарастваше в правопропорционална зависимост към количеството златни кюлчета в банката. Това беше едва първото и пътуване, но мисис Биърсфорд вече бе станала мой любим пасажер. Продължих. — Но в района има толкова много островчета, плитчини и коралови рифове, че капитан Булен предпочита сам да бъде навигатор. — Не добавих, както бих могъл да сторя, че станеше ли среднощ и всички пасажери се окажеха в леглата си, капитан Булен също щеше да си бъде в своето, необезпокояван от никакви мисли относно способността на неговия старши офицер.

— Но аз си мислех, че един старши офицер е напълно способен да води един кораб? — Мис Биърсфорд пак се опитваше да ме дразни, сладко усмихната, а бистрите и невинни зелени очи сякаш бяха неимоверно големи за нежно обгорялото и лице. — Искам да кажа, в случай че стане нещо с капитана. Сигурно имате диплом за правоспособност, нали?

— Имам. Имам и шофьорска книжка, ала няма да ме видите да карам автобус през най-натоварените часове в центъра на Манхатън.

Старецът Биърсфорд се ухили. Жена му се усмихна. Мис Биърсфорд ме загледа замислена за миг, после се наведе над ордьовъра, разкривайки бляскавата си кестенява коса, подстригана в стил буфан и оформена като че ли с градинско гребло и ножица, но сигурно струваща цяло състояние. Мъжът до нея обаче не позволи това да мине незабелязано: остави вилицата си, вдигна тънката си черна глава и каза с висок провлачен глас:

— О, оставете, Старши офицер. Не мисля, че сравнението е съвсем подходящо.

„Старшият офицер“ целеше да ме постави на мястото ми. Хартуелският херцог прекарваше по-голямата част от времето си на борда на „Кампари“, за да поставя хората на мястото им и това беше твърде неблагодарно от негова страна, като се вземе предвид, че получаваше всичко гратис. Лично срещу мен той нямаше нищо против, просто публично подкрепяше мис Биърсфорд. Дори и значителните парични суми, които припечелваше, като подмамваше пасажерите от по-долните класи да оглеждат прославения му дом между два и шест часа, представляваха само леко облекчение в непосилното бреме на съсипващите данъци. Един съюз с мис Биърсфорд би разрешил завинаги трудностите му. За злочестия херцог нещата се усложняваха от факта, че въпреки интелекта му да клонеше към мис Биърсфорд, вниманието и погледът му през по-голямата част се насочваха към екстравагантно пищните прелести — и неоспорима красота — на платиненорусата и безброй пъти развеждана филмова актриса, седяща от другата му страна.

— Предполагам, че не, сър — съгласих се аз. Капитан Булен отказваше да го назовава „Ваша светлост“, бог ме убил, ако не го сторех и аз. — Това беше най-доброто, което можах да измисля в момента.

Той кимна задоволен и се върна към ордьовъра си. Старият Биърсфорд го изгледа замислено, мисис Биърсфорд — полуусмихната, филмовата актриса мис Харкърт — възхитено, докато самата мис Биърсфорд продължаваше да ни натрапва непрекъснатата гледка на кестенявия буфан. Имаше малко неща за правене през свободното от задължения време в морето и да наблюдаваш развитието на събитията на масата на капитана можеше да бъде наистина много забавно развлечение. И това, което обещаваше то да стане още по-увлекателно, беше огромният интерес, който проявяваше към капитанската маса един млад мъж, седнал в края на моята маса. Един от пасажерите, които, се присъединиха към нас в Карачио.

Тони Карерас — моята догадка, че той беше син на Мигел Карерас, беше вярна и не толкова затрудняваща — беше без каквото и да било преувеличение изключително красив мъж, който някога бе прекрачвал прага на столовата на „Кампари“. От една страна, това не би значило толкова много, ако не се вземеше предвид колко много години му трябват на един човек, за да може да събере достатъчна сума пари, за да си позволи да плава на „Кампари“, та дори само през почивните дни. Затова младите мъже бяха твърде малко на брой и твърде рядко срещани на борда на кораба, но въпреки това не можеше да се отрече неговото безспорно въздействие. Даже от близко разстояние не се забелязваше нито един от онези недостатъци на изнеженост и женственост, които почти винаги се срещат върху лицата на много от красивите мъже. За целия свят той изглеждаше като латентно превъплъщение на младия Ерол Флин, но по твърд, по-издръжлив, повече преживял. Единственият недостатък, ако това изобщо можеше да се нарече недостатък, беше в очите му. Както се виждаше, нещо не беше наред в тях. Като че ли зениците му се плъзгаха по повърхността на нещата, без да ги виждат, от което изглеждаха като плоски, но излъчваха твърд светъл блясък. Може би това бе светлината на масата. Но нямаше нищо нередно в очите му, като очи, зрението му беше стопроцентово и той го използваше изцяло, за да изучава капитанската маса. Мис Биърсфорд или мис Харкърт, не бях сигурен коя точно, но нямаше вид на мъж, който ще си губи времето, за да изучава която и да била от другите особи на масата.