Алистър Маклейн - Златното рандеву

— Господи! И това само два дни след кашата в Яма яка. Помниш ли как реагираха пасажерите, когато митничарите и американските флотски служители минаха през каютите им? Как ще се хареса това на дирекционния съвет! — Той вдигна уморено поглед — Предполагам, че намекваш за пасажерските помещения?

— Ще го направим тихо, сър.

— Те са все още в трапезарията. А Хауи тук може да забележи всеки, който се изкачва да се прибира.

— Тогава двайсет минути. Ще ме намерите на мостика. Гледайте да не се спънете в нечий крак.

Излязохме, спуснахме се на палуба „А“ и завихме наляво в трийсетметровия централен коридор между каютите на палубата: бяха шест апартамента, по три от двете страни. Уайт беше някъде по средата, крачещ нервно нагорена долу. Кимнах му и той запристъпя бързо към нас — слаба, плешива личност, с постоянно болезнено изражение поради измъчващите го хронична диспепсия и свръхчувствителност.

— Имаш ли всички резервни ключове, Уайт? — го запитах аз.

— Да, сър.

— Добре. — Кимнах към първата главна врата отдясно, апартамент №l, от лявата страна на парахода. — Ще отвориш ли?

Уайт погледна Къмингс. Общоприето правило беше палубните офицери никога да не влизат в апартаментите на пасажерите на „Кампари“, освен по тяхна изрична покана, и то след учтивото разрешение на ковчежника или на главния стюард. А да влезеш едва ли не с взлом в пасажерски апартамент, това бе…

Той отвори. Минах покрай него, следван от ковчежника. Нямаше нужда да паля лампите, вътре светеше. При цените, които плащаха, да се припомня на пасажерите на „Кампари“ да гасят светлините би било загуба на време и оскърбление за тях.

В каютните апартаменти на „Кампари“ нямаше обикновени койки — четирикраки стабилни легла, със скрити, механично свалящи се странични табла, които можеха бързо да се вдигат при лошо време. Такива бяха изискванията на съвременната метеорология. Географската ширина позволяваше на капитан Булен да избягва лошото време и с ефикасните си стабилизатори „Дени Браун“ не вярвам тези странични табла да са се използвали някога. На борда на „Кампари“ не се допускаше морска болест.

Апартаментът се състоеше от спална каюта, съседна всекидневна и баня, а отвъд всекидневната — друга каюта. Всички матирани стъкла гледаха към лявата страна. Прегледахме каютите за минута, надничайки под леглата, оглеждайки шкафовете, гардеробите, зад завесите, навред. Нищо.

Излязохме.

В коридора кимнах към съседния апартамент №2.

— Сега този! — казах на Уайт.

— Извинете, сър. Не мога. Тук е старецът със сестрите, сър. Бяха им занесли три подноса, когато, чакайте да се сетя, да сър, към 6, 15 тази вечер, и мистър Карерас, господинът, който се качи днес, ми нареди никой да не ги безпокои до утре сутринта. — Уайт се радваше на това. — Много строго нареждане, сър.

— Карерас? — Погледнах ковчежника. — Какво общо има той с това, мистър Къмингс?

— Не сте ли чули? Не, не вярвам. Изглежда, че мистър Карерас — бащата — е главен съдружник на една от най-големите адвокатски фирми в страната — „Сердан и Карерас“. Мистър Сердан, основателят на фирмата, е старецът 1 каютата тук. Изглежда, че е полупарализиран — но жилав инвалид. През последните осем години синът му и неговата жена (Сердан Младши е вторият главен съдружник след Карерас) са се грижили за него и съм сигурен, че старчето е било цяло наказание за тях. Разбрах, че Карерас предложил да го вземе със себе си, за да могат близките му да си отдъхнат. Естествено, Карерас се чувствува отговорен за него и предполагам затова е дал разпорежданията си на Бенсън.

— Не ми изглежда като врата на мъртвец — казах аз. — Никой не иска да го убива, само ще му зададем няколко въпроса. Или на сестрите. — Уайт отвори пак уста да възрази, но аз си пробих път край него и чукнах на вратата.

Никакъв отговор. Изчаках трийсет секунди и почуках пак, по-силно. Зад мен Уайт се бе сковал от ярост и негодувание. Не му обърнах внимание и вдигнах ръка да натисна вратата. В същия миг долових шум и внезапно вратата се отвори навътре.

Беше по-ниската от двете сестри, пълничката. Имаше старомодна шапчица на главата и стискаше с ръка лек вълнен шал, който оставяше открити само върховете на пантофките и. Каютата зад нея бе едва осветена, но можах да видя две легла, едно от които разстлано.

— Моите искрени извинения, мис — казах аз. — Не предполагах, че сте легнали. Аз съм старши офицер на кораба, а това е ковчежникът мистър Къмингс. Нашият главен стюард го няма и се чудехме дали не сте видели или чули нещо, което би ни помогнало.