Алистър Маклейн - Златното рандеву

— Чудех се къде ли сте, сър — каза укорително той. Мистър Къмингс ме изпрати. Боя се, че долу нямахме късмет, сър. Сега мистър Къмингс проверява всички помещения. — Млъкна за миг, после тревожно запита: — Какво да правя сега, сър?

— Оставаш на поста си, докато намерим главния стюард, а пасажерите са на първо място, знаеш това. Нареди на тримата стюарди да бъдат на предния вход на палуба „А“ след десет минути. Един да претърси офицерските помещения отпред, друг — офицерските помещения отзад, трети — кухнята, килерите, складовете за провизии. Но почакай, докато ти наредя. Мис Биърсфорд, бих желал да ползувам телефона ви, моля.

Не изчаках за позволение. Вдигнах телефона, свързах се с централата и казах да ме свържат с каютата на боцмана, Провървя ми. Беше се прибрал.

— Макдоналд? Тук е Старшият офицер. Прощавай, че ти се обаждам, Арчи, но имаме неприятности. Бенсън го няма.

— Главният стюард ли, сър? — Имаше нещо безкрайно успокояващо в този дълбок бавен глас, който не бе загубил нито частица от северошотландския си напевен акцент след двайсет години по море. Макдоналд никога не се изненадваше или вълнуваше от нещо. Беше повече от силната ми дясна ръка, на палубата — най-важното лице на кораба. И най-необходимият. — Значи сте претърсили помещенията на пасажерите и стюардите?

— Да. Нищо! Вземи няколко души, на вахта или не, няма значение, и минете по главните палуби. По това време на нощта повечето от екипажа е там. Разбери дали някой от тях не е виждал Бенсън или е чул нещо необикновено. Може да е болен, може да е паднал и да се е наранил, ако наистина е на борда.

— И ако не ни провърви? Предполагам, ново гадно претърсване, сър?

— Боя се, че да. Можеш ли да приключиш и да дойдеш горе за десет минути?

— Разбира се, сър!

Помолих дежурния корабен инженер да ми прати няколко души в пасажерските помещения, обадих се на втория офицер Томи Уилсън, после помолих да ме свържат с капитана. Докато чаках, мис Биърсфорд пак ми дари усмивката си, онази приятната, с премного злонамереност, за да ми допадне.

— Охо! — рече тя възхитена. — Колко сме действени! Звъним тук, звъним там, резки и властни. Генерал Картър планира похода си. Това е един нов Старши офицер за мен.

— Цял куп излишни бъркотии — казах оправдателно аз. — Особено за стюарда. Но той има жена и три дъщери, които мислят, че слънцето изгрява и залязва заради него.

Тя пламна до корените на кестенявата си коса и за миг си помислих, че ще се отдръпне и ще ме удари. После се завъртя на пети, закрачи по дебелия килим и се загледа пред един прозорец в мрака навън. Никога преди не съм съзнавал, че един гръб може тъй силно да изразява чувствата.

После по телефона се обади капитан Булен. Гласът му беше дрезгав и рязък, както обикновено, но дори и металното безличие на телефона не можеше да скрие тревогата му.

— Нещо радостно, мистър?

— Нищичко, сър. Организирах група за претърсване. Мога ли да започна след пет минути?

Настъпи пауза и след малко той каза: — Трябва да се стигне дотам, струва ми се. Колко време ще ти отнеме?

— Двайсет минути, половин час.

— Ще го претупаш набързо, а?

— Не очаквам да се крие от нас, сър. Независимо дали е болен, ранен или има наложителна причина да напусне пасажерските помещения, очаквам да го открия на някое съвсем явно място.

Той изсумтя и каза:

— Мога ли да помогна с нещо? — Това прозвуча полувъпросително, полуутвърдително.

— Не, сър. — Гледката как капитанът претърсва горната палуба или наднича под брезента на спасителните лодки не би увеличила доверието на пасажерите към „Кампари“.

— Добре тогава, мистър. Ако ти трябвам, ще бъда в телеграфната зала. Ще се опитам да задържа пасажерите далеч от теб, докато свършиш. — Това показваше, че е разтревожен, и то немалко: по-скоро би влязъл в клетка с бенгалски тигри, отколкото да се смесва с пасажерите.

— Много добре, сър.

Сюзън Биърсфорд пак бе прекосила каютата и завърташе цигара в едно кехлибарено цигаре, дълго трийсет сантиметра. Имах усещането, че цигарето ме дразни, както ме дразнеше всичко у мис Биърсфорд, не по-малко и начинът, по който бе застанала в очакване на огънче. Чудех се кога ли за последен път мис Биърсфорд се е унижила сама да си запали цигарата. Сигурно от години не е, предположих аз, щом на сто метра от нея има мъж. Тя си получи огънчето, издуха лениво облак тютюнев дим и каза:

— Претърсваща група, така ли? Би било интересно. Можете да разчитате на мен!