Алистър Маклейн - Златното рандеву

— Съжалявам, мис Биърсфорд. — Трябва да кажа, че тонът ми не го потвърждаваше. — Това е работа на корабния екипаж, на капитана не би му било приятно.

— Нито на Старшия офицер, нали? Не се тревожете да отговаряте за него. — тя ме погледна замислено. — Но аз мога да ви създам затруднения. Какво бихте казали, ако вдигна телефона и кажа на родителите си, че съм ви заловила да претърсвате личните ми вещи? Нищо против, мадам. Познавам родителите ви. Ще ми бъде драго да видя как ще ви напляскат, за гдето сте се държали като разглезено дете, когато животът на един човек е в опасност.

Цветът по изпъкналите и скули ту се появяваше, ту изчезваше като неонова светлина тази вечер. Ето че пак се появи. Тя далеч не беше така спокойна и самостоятелна, за каквато се представяше. Смачка току-що запалената цигара и каза тихо:

— А ако ви обвиня в дързост?

— Престанете да говорите. Телефонът е до вас. — Когато не посегна към него, аз продължих: — Искрено казано, мадам, вие и вашият тип ме разболявате. Използувате огромното богатство на баща си и привилегированото си положение като пасажер на „Кампари“, за да си търсите развлечения, доста често злонамерени развлечения, с членове на екипажа, които не са в състояние да ви отвърнат със същото. Те просто трябва да си траят, защото не са като вас. Повечето от тях нямат никакви пари в банката, но издържат семейства, майки и знаят, че трябва да се усмихват на мис Биърсфорд, когато тя си прави шеги за тяхна сметка, дразни ги или ги ядосва, защото ако не го сторят, мис Биърсфорд и подобните и ще се погрижат да ги лишат от работата им.

— Продължете, моля — каза тя. Изведнъж се бе укротила.

— Това е всичко. Злоупотребата с властта, дори и в такъв дребен случай, е достойна за презрение. А после, когато някой се осмели да реагира, както постъпвам аз, вие го заплашвате с уволнение, което е равносилно на сегашната ви заплаха. И това е по-лошо от презрение, това е малодушие.

Обърнах се и тръгнах към врата. Най-напред ще потърся Бенсън, после ще заявя на Булен, че напускам. Дотегнал ми беше „Кампари“.

— Мистър Картър.

— Да? — Обърнах се, но задържах ръката на дръжката. Оцветяващият механизъм на бузите и явно работеше наднормено. Този път бе пребледняла под загара. Направи две крачки към мен и сложи ръка на моята. Ръката и трепереше леко.

— Много, много съжалявам — каза с нисък глас тя. — Нямах представа. Забавленията обичам, ала не злонамерените. Мислех си… е, мислех, че не съм опасна и че никой не се дразни. Аз мислех — е добре, — мислех, че това е безвредно и никой няма нищо против. И никога, никога не бих си помислила да поставям службата на някого под угроза.

— Ха! — казах аз.

— Не ми вярвате! — Все същият тих глас и ръката върху моята.

— Разбира се, че ви вярвам — казах неубедително аз. А после я погледнах в очите, което беше голяма грешка и много опасна работа, защото тези големи зелени очи, забелязах го за пръв път, имаха странната способност да се топят и разтапят, като при това нарушаваха ритмичното дишане на мъжа. Поне моето нарушиха. — Разбира се, че ви вярвам — повторих аз и този път обръчът на убеждението затегна дори и мен. — Моля ви, забравете грубостта ми. Но трябва да побързам, мис Биърсфорд.

— Може ли да дойда с вас, моля?

— О, по дяволите всичко, да! — из пъшках отегчено аз. Успях да се отскубна от очите и и пак задишах спокойна — Елате, ако искате!

В предния край на коридора, тъкмо зад входа на апратамента на Сердан, налетях на Карерас Старши. Пушеше пура и имаше този израз на доволство, който пасажерите неизменно получават, след като бъдат нагостени от Антоан.

— А, ето ви и вас, мистър Картър — каза той. — Чудех се защо не се върнахте на масата ни. Какво не е в ред, ако мога да запитам? Отвън пред входа са се събрали поне една дузина от екипажа. Мислех, че правилникът забранява…

— Чакат мен, сър. Бенсън — вероятно не сте имали възможност да го срещнете, откакто сте се качили, той е главният ни стюард — липсва. Тези отвън са група за претърсване.

— Липсва ли? — Сивите му вежди се надигнаха. — Какво, за бога… е, разбира се, вие си нямате представа какво му се е случило, иначе не бихте организирали това претърсване. Мога ли да помогна?

Поколебах се, помислих за мис Биърсфорд, която вече се бе измъкнала навън. Разбрах, че вече не мога да спра по никакъв начин някой или дори всички пасажери, ако искат да вземат участие, и казах:

— Благодаря ви, мистър Карерас. Не приличате на човек, който пропуска лесно.