Алистър Маклейн - Златното рандеву

— От едно тесто сме замесени, мистър Картър. Отминах загадъчната му забележка и забързах навън.

Безоблачна нощ, небе, обсипано с необичайно много звезди, мек топъл вятър, духащ от юг, умерен ход при насрещно течение, обаче неотговарящ на стабилизаторите ни „Дени-Браун“, които спокойно и без усилия можеха да си вършат работата. Една черна сянка се отдели от близката засенчена преграда и боцамнът Арчи Макдоналд пристъпи към мен. Въпреки солидните си килограми пристъпяше леко, като танцьор.

— Нещо ново, боцмане? — запитах го аз.

— Никой не е видял нещо, никой не е чул нищо. А тази нощ между осем и девет е имало поне една дузина хора.

— Мистър Уилсън там ли е? Ха, там е! Мистър Уилсън, вземете персонала от машинното и трима свободни моряци!

Главната палуба и долу! Ще знаете къде да търсите по това време — добавих горчиво. — Макдоналд, ти и аз ще вземем горните палуби. Лявата страна ти, дясната — аз. Двама моряка и един кадет. Половин час. После пак тук!

Пратих един човек да провери състоянието на лодките. Защо Бенсън би имал странното желание да влезе в лодка — не можех дори да си представя. А може би спасителните лодки винаги странно привличат тези, които искат да се скрият, макар че не можех да си обясня защо би пожелал да се крие. Пратих друг да претърси надстройката над мостика. Започнах да обхождам и различните каюти по лодковата палуба, каютата с картите, флагкаютата и радарната каюта, а мистър Карерас ми помагаше. Ръсти, нашият най-млад кадет, мина за проверка отзад, придружен от мис Биърсфорд, която изглежда бе предположила, и то правилно, че не съм в настроение за компанията и. Но Ръсти беше. Той винаги беше. Каквото и да му кажеше Сюзън Биърсфорд, за него нямаше никакво значение. А Ръсти беше неин роб и не го интересуваше какво си мислят другите. Ако тя го накараше да скочи в комина, ей така, просто заради нея, той би го направил и би счел това за чест. Представях си го как претърсва горната палуба — Сюзън Биърсфорд до него, а лицето му е с цвета на косата му.

На излизане от радарната каюта едва не се блъснах в него. Беше задъхан, като че ли бе бягал дълго. Видях, че съм сбъркал за лицето му в полумрака на палубата то изглеждаше сиво, като стар вестник.

— Радиокабината, сър! — задъхан изговори той и ме хвана за ръката, нещо, което иначе не би направил и в съня си. — Елате бързо, сър. Моля ви!

Аз вече тичах.

— Откри ли го?

— Не, сър, Мистър Браунел. — Браунел беше старшият ни радист. — Изглежда, че му се е случило нещо.

Стигнах до кабината за десет секунди, проврях се край бледите очертания на Сюзън Биърсфорд, застанала точно до вратата, прекосих до щормовата преграда и спрях.

Браунел бе намалил окачения реостат, така че стаята беше по-слабо осветена, обикновено възприета практика сред радистите на нощна вахта. Беше се облегнал върху масата с глава на дясната си ръка, така че можех да виждам само раменете му, черната коса и един плешив кръг, който бе проклятието на живота му. Лявата му ръка беше заметната, пръстите едва докосваха телефона за мостика. Предавателният ключ подаваше непрекъснати сигнали. Отпуснах дясната ръка няколко сантиметра напред. Предаването спря.

Проверих пулса на протегнатата лява китка. Проверих пулса отстрани на врата. Обърнах се към Сюзън Биърсфорд, която продължаваше да стои на прага, и и казах:

— Имате ли огледало? — Тя кимна безмълвно, порови в чантата си и ми подаде един отворен несесер, в който се виждаше огледало. Завъртях реостата, радиокабината се запя в светлина, леко изместих главата на Браунел, поднесох огледалото до устата му и ноздрите му и го задържах може би десет секунди, свалих го, погледнах в него и и го върнах.

— Станало му е нещо! — казах. Гласът ми беше неестествено спокоен. — Мъртъв е. Или аз мисля така. Ръсти, веднага доведи доктор Марстън, по това време той обикновено е в телеграфния салон. Кажи и на капитана, ако е там. Нито дума на никой друг за това!

Ръсти изчезна. На прага, до Сюзън Биърсфорд, се появи друга фигура. Беше Карерас. Той спря с крак на щормовата преграда и каза:

— Боже мой! Бенсън!

— Не, Браунел! Радистът. Мисля, че е мъртъв. — Със слабата надежда, че Булен още не е слязъл в трапезарията, посегнах за телефона с надпис „Капитанска каюта“ и почаках за отговор, загледан в проснатия на масата мъртвец. Човек на средна възраст, веселяк, чийто единствен невинен недостатък беше изключителната му суетност по отношение на външността му, който дори го бе подтикнал да си купи изкуствен перчем за оплешивялото си местенце (но общественото мнение на борда го беше принудило да изхвърли перчема), Браунел беше един от най-популярните и искрено обичани офицери на борда. Беше? Бил. Чух щракването на вдигнатата слушалка.