Алистър Маклейн - Златното рандеву

— Няма ли го? — Тя се загърна още по-плътно. — Вие… искате да кажете, че е изчезнал?

— Да речем, че не можем да го намерим. Можете ли да ни помогнете?

— Не зная. Бях заспала. Виждате ли — обясни ми тя, — ние се редуваме през три часа край леглото на мистър Сердан. Той трябва да бъде под непрестанно наблюдение.

Опитвах се да поспя, преди да ми дойде времето да сменя мис Вернер.

— Прощавайте — повторих аз. — Значи не можете да ни помогнете с нищо?

— Боя се, че не!

— Може би вашата приятелка, мис Вернер, би могла?

— Мис Вернер? — тя примигна. — Но мистър Сердан не бива да…

— Моля ви. Въпросът е много сериозен. Един човек от екипажа липсва и всяко закъснение може да влоши шансовете му.

— Добре. — Като всички компетентни сестри тя знаеше докъде може да стигне и кога да решава. — Но трябва да ви помоля да бъдете съвсем тихи и да не смущавате мистър Сердан по никакъв начин.

Не каза нищо за вероятността мистър Сердан да смути нас, а трябваше да ни предупреди. Когато минахме през отворената врата на каютата му, той седеше в леглото, с книга върху завивките пред него, със силна настолна лампа над главата му, осветяваща пурпурна нощна шапчица с пискюл и оставяща лицето му в сянка, недостатъчно, плътна, за да прикрие враждебния блясък под гъстите вежди. Стори ми се, че този враждебен блясък беше постоянна черта на лицето му, както дългият клюноподобен нос, стърчащ над редките бели мустаци. Сестрата, която ни водеше, се накани да ни представи, но Сердан и махна властно с ръка да мълчи. Деспотичен — помислих си аз — беше подходяща дума за старчето, да не добавяме злонравен и крайно невъзпитан.

— Надявам се, че ще можете да ми обясните това отвратително насилие, сър — каза мистър Сердан. Гласът му беше достатъчно леден да разтрепери една полярна мечка. — Да нахълвате така в частните ми покои. — Той насочи пронизващите си очи към Къмингс. — Вие. Вие там. Беше ви наредено, по дяволите. Пълно уединение, абсолютно. Обяснете, сър.

— Не мога да ви кажа колко съжаляваме, мистър Сердан — каза бавно Къмингс. — Само най-неотложните обстоятелства…

— Глупости! — За каквото и да живееше този глупак, то положително не беше, за да надживее приятелите си, които сигурно го бяха зарязали още от детските ясли. — Аманда! Извикай капитана по телефона. Веднага!

Високата кокалеста сестра, седнала на стол с висока облегалка до леглото, почна да огъва плетивото си — почти завършена бледосиня жилетка, лежаща на коленете и, — но аз и махнах да си седи на мястото.

— Не е нужно да казвате на капитана, мис Вернер. Той знае… изпрати ни той. Имаме само една малка молба към вас и мистър Сердан…

— И аз имам само една малка молба към вас, сър. — Гласът му прегракна до фалцет от възбудата, от гнева, от старостта, или и от трите. — Измитайте се, по дяволите, оттук!

Помислих да поема дълбоко дъх, за да се успокоя, но макар че тези две-три секунди забавяне само биха укротили един нов взрив, казах:

— Много добре, сър. Но първо бих желал да узная дали вие или мис Вернер сте чули някакъв странен или необичаен звук през последния час или сте забелязали нещо необикновено. Нашият главен стюард липсва. Досега не сме открили нищо, което да обясни изчезването му.

— Липсва, а? — изръмжа Сердан. — Вероятно пиян или заспал. — После добави: — Или пък и двете.

— Той не е такъв човек — каза тихо Къмингс — Можете ли да ни помогнете?

— Съжалявам, сър! — каза мис Вернер с нисък, дрезгав глас. — Не сме нито чули, нито видели нещо. Нещо, което би помогнало. Но ако можем да направим нещо…

— Няма какво да правите — рязко я прекъсна Сердан, — освен да си гледате работата. Не можем да ви помогнем, господа. Лека нощ!

Щом се намерихме пак в коридора, поех дълбоко дъх, който бях задържал през последните минути, и се обърнах към Къмингс:

— Не ме е грижа колко е платила тази дърта бойна секира за апартамента си — казах горчиво аз, — но все пак не е платила достатъчно.

— Разбирам защо Сердан Младши и жена му са го зарязали на драго сърце — съгласи се Къмингс.

Казано от обикновено невъзмутимия и дипломатичен ковчежник, това звучеше като окончателна присъда над сприхавия старец. Той си погледна часовника.

— Не стигаме доникъде, а? А след 15–20 минути пасажерите ще се заточат към каютите си. Какво би казал да довършиш ти тук, а аз да сляза долу с Уайт?

— Добре. Десет минути. — Взех ключовете от Уайт и се залових с останалите четири апартамента, докато Къмингс слезе да провери шестте на долната палуба.