Дейвид Морел - Петата професия

Не можа да го разгледа както трябва. Не само заради дъжда, който се стичаше по стъклото, но и поради това, че все още не виждаше добре след заслепяването. Освен всичко друго мерцедесът бързо се отдалечаваше от мястото, където стоеше мъжът. Все пак Савидж видя достатъчно. Чертите му бяха азиатски. Безшумният му скок преди малко не се дължеше на гимнастически тренировки, както си помисли Савидж в началото, а най-вероятно на някое източно бойно изкуство.

Четири секунди. Толкова време имаше Савидж да разгледа мъжа. Светкавицата угасна. Отново стана тъмно.

Тези четири секунди му бяха достатъчни. Мъжът беше около тридесет и пет годишен, висок около метър и седемдесет и изглеждаше доста силен. Носеше тъмни панталони, които подхождаха много добре на пуловера и якето му. Лицето му беше продълговато. Брадичката и скулите изпъкваха и придаваха решимост на изражението му. Да, беше азиатец. Савидж можеше да бъде и по-конкретен. Беше японец . Той отгатна неговата националност, тъй като мъжът зловещо му напомняше на…

Не искаше да мисли за това.

Акира?

Не! Не е възможно!

Докато мерцедесът се отдалечаваше, Савидж отново си припомни краткия миг, в който зърна японеца. Главното не бяха отличителните черти на лицето му, а меланхолията, която се излъчваше от него. Акира беше най-тъжният човек, когото беше виждал.

Не може да бъде!

Савидж беше като в шок. Той се обърна към Рейчъл. Тя вероятно беше в същото състояние, но успяваше да се контролира.

— Никога няма да минеш през портата.

— Сега ще видиш — каза тя и увеличи скоростта.

— Но портата е стоманена. Освен това е подсилена допълнително.

— Колата също. Бронирана е.

Охраната на входа се дръпна встрани. Желязната порта се надвеси застрашително над тях. Колата се вряза в нея с голяма сила.

Савидж се обърна назад и видя фарове след тях. Той изпадна в мрачно настроение. Вече беше почти сигурен. Човекът в колата зад тях ужасно приличаше на Акира.

— Аз ли те изплаших? — попита Рейчъл.

— Съвсем не.

— Тогава защо изведнъж пребледня?

— Може би току-що видях призрак.

Савидж беше обмислил няколко варианта за измъкване от острова. При идеално стечение на обстоятелствата те трябваше да се доберат до един мотоциклет, оставен на склона на около половин километър оттук. След това имаха избор между три различни заливчета, във всяко от които чакаше моторна лодка, която трябваше да ги отведе до риболовен траулер, обикалящ около острова.

Първото затруднение дойде от времето. Докато се промъкваше към имението, дъждът беше добре дошъл — колкото по-силно валеше, толкова по-добро прикритие имаха. Той се надяваше, че по-късно бурята ще отслабне, а вместо това тя се засилваше. Вятърът беше прекалено силен, а морето прекалено бурно. Не можеха да използват лодките.

Разбира се Савидж никога не разчиташе само на времето дори прогнозите на синоптиците да бяха в негова полза. Един от помощниците му беше намерил изолирана пещера, в която можеха да изчакат да премине бурята. Савидж не се безпокоеше, че ще ги преследват с кучета, тъй като Пападрополис страдаше от фобия към кучетата и не позволяваше да се използват дори за охрана. Даже в имението да имаше кучета, дъждът щеше да попречи на преследването. Беше пресметнал и вероятността лодките да бъдат намерени. Той уреди хеликоптер, който чакаше на съседния остров Делос. Трябваше само да се свърже с него чрез радиопредавателя и хеликоптерът щеше да дойде на уреченото място.

Ако времето не се променеше обаче, хеликоптерът нямаше да може да излети. Ами ако хората на Пападрополис са в района на срещата? Освен това трябваше първо да се измъкнат от преследвачите си и тогава да мислят как да се доберат до пещерата. Оставаше само една възможност. Най-неблагоприятната.

— Малко по-напред пътят се разклонява. Завий наляво — каза той.

— Това значи да тръгнем на северозапад към…

— Миконос — кимна той.

— Селището е като лабиринт. Ще се окажем в капан преди да успеем да се скрием!

— Не смятам да се крия — Савидж се вторачи отново в светлините зад тях, които бързо се приближаваха.

Акира? Не може да бъде!

— Не разбирам как така няма да се крием. Какво ще правим тогава?

— Ето го разклонението. Прави каквото ти казвам. Завий наляво.

Веднага след като минаха портала, бетонната алея се смени с черен път. Дъждът беше размекнал пръстта и тежкият брониран мерцедес затъваше в калта. Напредваха доста бавно. Савидж се успокояваше с мисълта, че другата кола среща същите трудности. После забеляза, че фаровете зад тях бяха повече — значи преследвачите им се бяха увеличили.