Дейвид Морел - Петата професия

Преследвачите бяха някъде наблизо. Савидж отстрани стълбата от стената, така че японецът да не може да я използва. Уличката водеше надолу. Припряно затичаха по нея. Гласовете останаха зад тях.

„Ще се хване за покрива и ще скочи. Може пък да се нарани случайно. Как ли не! Той е като котка.“

Уличката свърши. Савидж видя друга, този път хоризонтална, но не можеше да реши накъде да тръгнат. Светлината от прозореца на близката къща се отразяваше в локвите. С разтуптяно сърце Савидж забеляза, че водата се оттича наляво.

Затичаха в тази посока. Виковете отекваха зад тях. Фенерчетата шареха съвсем наблизо.

Колкото повече наближаваха пристанището, толкова повече градчето се стесняваше и заприличваше на нещо като бутилка, обърната с гърлото към морето. Савидж знаеше това и се успокояваше, че ще трябва да избира между все по-малко улици, а следователно ще прави и все по-малко грешки. Предполагаше, че онези сигурно са се досетили каква е крайната им цел. „Най-вероятно ще се опитат да ни пресрещнат.“

Молеше се те да са толкова объркани от лабиринта, колкото и той. Освен проклятията и лъчите на фенерчетата, които ги следваха, беше убеден, че и котешките стъпки са по петите им.

На японеца.

Кошмарният сън сякаш свърши и те най-сетне се измъкнаха от селището. Нямаше засада. Пътят им беше чист, първо към брега, после към доковете. Рейчъл дишаше учестено до него, често се спъваше и беше на ръба на пълното изтощение.

— Давай — подканяше я Савидж. — Почти стигнахме.

— О, боже. Надявам се — задъхано отвърна тя.

— Заслужава си. Гордея се с теб. Справяш се отлично.

Комплиментът му беше искрен. Тя му се подчиняваше във всичко. Неговите окуражителни думи — без съмнение единствените, които беше чувала напоследък — свършиха добра работа. Тя така се ентусиазира, че почти го задмина.

— Мога да повторя думите си от преди малко — пое въздух тя. — Ще отида с теб и в ада.

Яхтата беше завързана до няколко други в края на пристанището. Това беше последната им цел. Ако откриеха лодките или риболовният траулер не можеше да се приближи поради лошото време, което важеше и за хеликоптера, единственото им спасение беше тази яхта, оставена от негов човек в пристанището на Миконос.

Савидж скочи на борда, освободи въжетата, с които беше завързана, махна капака на мотора и сграбчи ключа за стартера. Пъхна го в контролното табло и го превъртя. Облекчено въздъхна, когато двигателят забоботи. Зарадва се на лекия тласък, който почувства при потеглянето на яхтата.

— Благодаря ти! — промълви Рейчъл и го прегърна.

— Легни бързо на палубата.

Тя се подчини моментално.

Яхтата се отдалечаваше от брега, като оставяше след себе си вълни, но те изглеждаха нищожни в сравнение с тези, причинени от бурята. Савидж намръщено се взираше зад борда. Яхтата се клатушкаше нагоре-надолу и това му пречеше да вижда добре. Някакъв човек тичаше с всички сили към тях. Японецът. Осветлението в края на пристана беше достатъчно, за да забележи меланхолията, изписана на лицето му. Същата като на Акира. Изражението му издаваше и други чувства. Объркване. Отчаяние. Гняв.

Преди всичко страх.

Това беше трудно обяснимо. Но нямаше никакво съмнение. Най-силното чувство беше страх.

— Савидж? — гласът беше приглушен, вероятно от бурята.

— Акира? — провикна се Савидж, но се задави от вълната, която го заля и напълни устата му с вода.

Останалите преследвачи също бяха вече на пристана, но не смееха да стрелят, за да не засегнат жената на работодателя си. Лицата им приличаха на размазани от дъжда портрети на отчаянието.

Японецът се провикна:

— Но аз те видях…

Бурята заглуши последните думи.

— Видял си мене? — Савидж също крещеше. — Аз видях теб !

Савидж не можеше да си позволи да се разсейва. Още не беше приключил мисията си.

— … мъртъв! — достигна до него викът на японеца.

Рейчъл повдигна глава.

— Ти го познаваш?

Ръцете му хванаха по-здраво руля. Сърцето му щеше да се пръсне.

Беше като зашеметен. Спомни си как японецът прескачаше от единия покрив на другия. Правилно беше преценил, че ще скочи накрая безпрепятствено на улицата като котка.

Да, като котка. Със седем живота.

— Дали го познавам? Бог да ми е на помощ. Да.

— Не те чувам!

— Видях го мъртъв преди шест месеца!

Греъм Баркър-Смит, англичанинът обучавал Савидж, живееше в къща на елегантна, павирана с червени плочи улица в Ню Йорк почти до площад Вашингтон.