Дейвид Морел - Петата професия

Разкаляният път беше принудил Рейчъл да кара с не повече от тридесет километра в час, но дори и с тази скорост тя едва успя да удържи колата, когато зави според инструкциите наляво. За малко да се хлътнат в канавката.

— Доволен ли си?

— Засега. Между другото караш доста добре.

— Опитваш се да ми повдигнеш самочувствието, нали?

— Няма да ти навреди. Казах ти истината.

— Мъжът ми непрекъснато ме лъже. Откъде да знам…?

— Че аз не те лъжа ли? Аз отговарям за твоята сигурност и ако не се справяше добре, щях да те накарам да си сменим местата.

— Тогава комплиментът се приема — тя сбърчи чело от напрежение и успя да увеличи скоростта.

Савидж отново погледна назад. Светлините оставаха на същото разстояние зад тях.

— Мъжът ми е наел глупаци. Можеха поне да опитат да стрелят по гумите.

— Нямаше да е от голяма полза.

— Не те разбирам.

— Гумите на такива тежки коли се подсилват. Те издържат на обикновени куршуми и дори на 45-ти калибър.

— Какво ще правим в Миконос?

— Ако стигнем дотам. Сега внимавай само къде караш.

Бяха стигнали селцето Ано Мера. В този късен час то беше тъмно, хората вече спяха. Мерцедесът увеличи скоростта по чакълената настилка. Много скоро обаче Рейчъл бе принудена да вдигне крака си от газта, защото излязоха отново на черен път. Савидж въздъхна.

— Нещо не както трябва ли направих? — не разбра въздишката му тя.

— Не. Мислех си, че мъжът ти може да е наел хора в селото. Не беше изключено да се натъкнем на засада.

— Добре си научил урока си.

— Опитвам се, но винаги изниква по нещо непредвидено. Знанието е сила. Невежеството…

— Доизкажи се. Какво имаш предвид?

— Невежеството е смърт. Мисля, че ни настигат.

— Забелязах в огледалото. Като приказваме не ме е страх толкова. Ако ни хванат…

— Няма да позволя да те наранят.

— Докато не се върне мъжът ми. Да ме бие преди да ме изнасили. Но теб ще…

— Ще ме убият.

— Тогава защо ми помагаш? Колко ти плати сестра ми?

— Няма значение. Внимавай за пътя. Трябва да се доберем до Миконос, той е само на осем километра. И прави каквото ти кажа.

— Значи имаш някакъв план.

— Имах няколко, но съм принуден да използвам този — Савидж погледна към преследвачите. — Животът ти зависи от това дали ще изпълняваш безпрекословно инструкциите ми.

— Когато ми заповядва мъжът ми, обикновено не се подчинявам. Но когато ми заповядваш ти, съм готова да те следвам и в ада.

— Да се надяваме, че няма да се наложи да го доказваш.

Фаровете осветиха заоблените стени на къща, които въпреки силния дъжд, се белееха в тъмнината пред тях.

— Миконос! — зарадва се Рейчъл и натисна по-силно газта.

— Недей!

Беше твърде късно. От високата скорост мерцедесът занесе и се хлъзна в калта, наляво, после надясно, завъртя се два пъти . Воланът беше станал безполезен. Накрая колата се блъсна в някаква ограда. Рейчъл дръпна силно лоста назад, натискайки отново газта.

— Спри! — извика Савидж.

Но най-лошото беше вече станало. Вместо да даде леко назад, Рейчъл беше качила колата върху купчина пръст и гумите висяха във въздуха. Двама души едва ли можеха да я избутат обратно на пътя. Фаровете вече ги настигаха.

Рейчъл се измъкна от колата. Савидж бързо я последва. Обувките му се пързаляха в калта. За секунда изгуби равновесие, но се закрепи и дори успя да задържи Рейчъл, която също се беше подхлъзнала. Хвана я здраво за ръката и я поведе напред. Усещането беше ужасно — като в кошмарен сън, където се опитваш да избягаш от калта, но все оставаш на едно място.

Но те упорито напредваха. Къщите пред тях бяха все по-близо и ставаха все по-големи, сякаш увеличени от фаровете на колите зад тях. Изведнъж кошмарното чувство от тичане на място се смени с чувството, че въжето, с което са били вързани, се е скъсало. Затичаха по-бързо, защото бяха излезли на павирана улица.

Когато влязоха в градчето, той разбра, че мерцедесът и без друго нямаше да им върши работа тук. Улиците бяха тесни и извити. Завоите бяха толкова остри, че тяхната кола нямаше да може изобщо да маневрира. Чу шума от колите на преследвачите и забърза към съседната улица вляво, но изведнъж пред него се оказаха още две. За миг се обърка, но знаеше, че която и да избере, след малко ще налети на други.

Савидж чу зад себе си шум от затръшващи се врати, ядосани гласове и забързани стъпки, които кънтяха по настилката. Той прецени набързо улиците пред себе си. Едната водеше нагоре, другата — надолу. Нямаше какво толкова да мисли. Трябваше да избере долната, защото целта беше да стигнат до пристанището. Той се затича натам, но не след дълго разбра, че улицата извива отново нагоре.