Дейвид Морел - Петата професия

Гаражите. Това беше нейната цел. Тук щяха да се скрият, докато й обясни как да минат през сензорите.

Савидж я настигна и каза с нисък, но настоятелен глас:

— Последвай ме. Ще минем отзад.

Вместо това тя се втурна към една от вратите, която се виждаше много добре от къщата. Опита дръжката, но не можа да отвори.

— Господи, заключена е — изхлипа тя.

— Трябва да минем отзад, за да не ни виждат.

Тя продължаваше да се бори с ключалката.

— Хайде.

В същия момент се обърна към къщата, откъдето се раздаде изстрел. Един от охраната стоеше с вдигнат пистолет до външната врата, оглеждайки се навън.

„По дяволите“ — помисли си Савидж.

Още един.

Надяваше се, че дъждът е достатъчно плътен, за да не ги видят до гаража. Когато се показа и третият, вече беше ясно, че цялата охрана се е заела с претърсването.

— Нямаме избор — каза той. — Идеята ти е доста щура, но сега не мога да измисля нищо по-добро. Отдръпни се.

Дъждът го пронизваше целия, докато се бореше отчаяно с вратата. Когато отвори, Рейчъл се вмъкна преди него и посегна към ключа за лампата. Той успя да затвори точно навреме, за да не би неочакваната светлина да ги издаде на преследвачите им.

Той видя няколко луксозни коли.

— Сигурно ще е прекалено да се надявам, че имаш ключове? Бих могъл да съединя жиците, но това ще ми отнеме поне минута, която благодарение на теб нямаме.

Рейчъл посочи към една от колите — мерцедес лимузина.

— Ключовете са винаги на тях. Никой не би дръзнал да краде от мъжа ми.

— Тогава защо вратата беше заключена?

— За да ми попречи да взема някоя от колите, ако се измъкна от къщи.

Докато говореха, Савидж изтича след нея към мерцедеса. Тя мина откъм шофьорското място и затръшна вратата точно преди да направи опит да я спре. Както и очакваше, ключът беше там. Колата запали и гаражът се изпълни с изгорели газове. Рейчъл натисна един бутон на таблото, който явно беше за дистанционно управление на вратата. Чу се шум и тя бавно се отвори пред мерцедеса. Савидж едва успя да се пъхне вътре и колата потегли. Той затвори вратата секунда преди тя да се удари в предната стена на гаража.

— Едва не ме остави!

— Знаех, че ще успееш.

— А ако не бях успял?

Рейчъл изви наляво кормилото и тръгна по алеята пред гаража. Един проблясък от лампата освети посинялото й, подпухнало лице. Тя натисна по-силно газта и изви кормилото този път надясно, към алеята пред къщата.

Преди да закопчае колана си Савидж политна също надясно.

— Ако не беше успял да се качиш преди да тръгна ли? Имам чувството, че може да се разчита на теб.

— А аз имам чувството, че си кучка.

— Мъжът ми често ме нарича така.

— Извинявай.

— Е, недей да се извиняваш. Имам нужда от спасител, а не от сантименталности.

— Това, от което имаш нужда сега — отвърна Савидж, — са чистачките.

— Знаех си, че може да се разчита на теб.

Савидж се огледа наоколо и видя хората от охраната, които отчаяно се мъчеха да пресрещнат колата. Те носеха оръжие, но не стреляха.

Защо? В това нямаше логика.

След това разбра.

„С удоволствие биха ми пръснали черепа“ — помисли си Савидж. — „Имат картбланш. Не смеят да стрелят от страх да не наранят жената на Пападрополис. В такъв случай те самите нямаше да бъдат застреляни, а щяха да послужат за храна на акулите“.

Блесна светкавица и Савидж видя пред себе си човек. Мъжът имаше оръжие, но както и останалите, не го използва. За разлика от другите той носеше силно фенерче, което беше насочил към шофьорското място с надеждата, че ще заслепи Рейчъл и ще я принуди да излезе от пътя. Тя обаче вдигна едната ръка над очите си и продължи да кара право към мъжа с фенерчето.

Телохранителят скочи встрани толкова леко, че Савидж се зачуди дали е тренирал нещо специално. Човекът беше вече от страната на Савидж и насочи фенерчето този път към него. И в това нямаше логика. Не можеше да заслепи Рейчъл от тази страна.

Изведнъж проумя неговата логика.

Този път насочваше фенерчето не към нея, а към него.

„За да ме разгледа по-добре! И да ме опише на Пападрополис с надеждата, че някой може да ме идентифицира!“

Савидж бързо закри лицето си с ръце. Когато колата отмина, Савидж погледна назад. Останалите тичаха по пътя пред къщата. Всички лампи бяха запалени и силуетите им се очертаваха ясно в нощта. Човекът с фенерчето беше с гръб към къщата. Междувременно той го беше изгасил, но Савидж успя да види лицето, защото в този миг проблесна нова светкавица.