Мери Пътни - Неприлично предложение

С лудо биещо сърце Клер стоеше скована на мястото си, когато неочаквано голям кичур от косата й се разпиля свободен, като непокорния порив, пропълзял под корсажа й. Той загреба с шепа косата й и я остави да се плъзга през пръстите му.

— Никога ли не си я подстригвала?

Когато тя поклати глава, той измърмори:

— Прекрасно. Тъмен шоколад с оттенък на червен дарчин. И останалата част от тялото ти ли е такава, Клер — прекалено силен нравствен контрол, прикриващ таен вътрешен огън?

Напълно засрамена, тя бързо изрече:

— Ще се видим утре, милорд.

Когато Клер опита да се извърне, той я улови за китката. Мушна фибата в дланта й, после я пусна.

— До утре.

Като обгърна с ръка кръста й, Абърдар я съпроводи до вратата. Преди да я отвори, сведе поглед към лицето й. Изражението му бе напълно сериозно.

— Ако решиш, че не искаш да минеш през това, повече няма да мисля за теб.

Четеше мислите й или просто много добре разбираше природата на хората? Клер отвори вратата и се измъкна от стаята. За щастие Уилямс не беше наоколо, за да види разрошената й коса и пламналите бузи. Ако беше я видял, със сигурност щеше да си помисли, че…

Дъхът й спря. Ако приемеше предизвикателството на графа, тя щеше да живее тук и Уилямс щеше да я вижда всеки ден. Дали икономът ще гледа на нея с разбиране? Или с презрение? Дали ще й повярва, ако му обясни всичко, или ще я презира и ще я мисли за лъжкиня и блудница?

Почувствала се сякаш на ръба на нервно разстройство, Клер се втурна в малка приемна. Седна и скри лицето си в длани. Почти не познаваше Уилямс, а бе загрижена за неговото мнение. Колко ли по-лошо щеше да стане, когато всички в Пенрийт разберат, че живее с известния развратник?

Когато осъзна напълно дяволската игра на Никълъс, отново разтри слепоочията си. Той знаеше точно какво иска; всъщност разчиташе на страха й от общественото неодобрение, за да я обезкуражи и да я накара да се откаже.

Тази мисъл й помогна да си възвърне самообладанието.

Измъкна се от къщата и отиде в конюшнята, за да вземе каретата с коня си.

Все още имаше време да промени решението си. Дори не трябваше да се изправя лично пред графа, за да признае страхливостта си. Всичко, което трябваше да направи, беше от утре да стои далеч от него. Никой нямаше да разбере какво се е случило.

Но истинският проблем не беше нито нейната гордост, нито графа с упоритата му егоцентричност. Проблемът беше Пенрийт. Тази истина прониза сърцето й, когато пътят се изкачи до малък хълм и селото изникна пред погледа й. Клер спря каретата и се вторачи в познатите плочи върху покривите. Пенрийт приличаше на стотици други уелски селища с редици каменни къщички, сгушени в избуялата зеленина на долината. И макар в него да нямаше нищо забележително, това бе нейният дом и тя знаеше, че обича всеки камък там. Хората бяха свои, сред тях бе прекарала целия си живот.

Мисълта за мината избистри обърканото й съзнание. Може би днес да постъпи лошо, подтикната от гордост и гняв, но въпреки всичко причината за нейната мисия беше сериозна. Борбата за благоденствието на селото не можеше да бъде грешка; предизвикателството щеше да спаси собствената й душа, която бе извадена от равновесие.

Седмичната сбирка беше сърцевината на духовното общение между методистите и тази вечер групата на Клер имаше една от редовните си срещи. Тъкмо сега бе моментът да разкаже всичко на най-близките си приятели. И въпреки това, когато групата изпя заключителния химн, от тревога стомахът й се сви на топка.

Водачът на групата, Оуен Морис, каза молитвата. После настана време членовете на малкото братство да споделят духовната радост на предизвикателствата, които бяха преживели през последните седем дни. Беше спокойна седмица; много бързо дойде ред на Клер да започне разказа си. Тя се изправи и обходи с поглед всеки един от петимата мъже и шестте жени.

Групите бяха най-добрият модел на християнка общност. Когато бащата на Клер умря, членовете на братството я подкрепиха в трудностите, както и тя поддържаше другите при разрешаване на техните проблеми. Хората, събрани в тази стая, бяха едно духовно семейство, в което мнението на другите се ценеше повече от личното.

Молейки се вярата им в тях да не се окаже неоправдана, тя каза:

— Приятели… братя и сестри… впуснах се в едно начинание, което се надявам да бъде от полза за всички в Пенрийт. То е в разрез с общоприетото — дори е възмутително — и много хора ще ме осъдят. Моля се вие да не го направите.