Мери Пътни - Дивачката

Все още се носеше из непознатите висини, когато Доминик се намести между краката й. Мериъл отвори очи. Беше великолепен, с широки рамене и твърди мускули, които караха нарисуваното от нея mehndi да оживява. Най-после той бе тук! Нейният самец!

Напрегнатите линии около очите му показваха колко много му е струвало да влезе бавно в нея, да се сдържи да не я прониже като побеснял жребец. Тя се изви към него, зашеметена от прозрението за разликата между човека и животното. Да, нежността бе много по-опустошителна от страстта.

Той я изпълни, разпъвайки плътта й по един изненадващ, но не неприятен начин. Изгарящата интимност бе всичко, за което бе копняла, трескавата нужда да отдадеш толкова, колкото получаваш. Мериъл се притисна към него и изумено установи, че тялото й отново пламва от желание.

Доминик простена и започна да се движи бясно в нея. Преплетените им тела се претърколиха по килима. Тя се бе вкопчила в него, сключила бедра около гърба му, докато той пронизваше не само тялото, но и душата й, изпълвайки я със светлина и прогонвайки сенките, които я преследваха през целия й живот.

Накрая извика, застина и тялото му се сгърчи в силни спазми, докато топлото му семе се изливаше в нея. Мериъл още веднъж се понесе във вихъра на жаркото безумие. Изпита наслада, каквато не бе познавала, преди двамата да полетят в бездната на своята прегръдка.

Докато страстта им стихваше, Доминик я притискаше към гърдите си. Дишането й постепенно се успокои, кръвта й спря вихрения си бяг, мислите й се избистриха. А с тях и необходимостта да се изправи срещу новия свят, в който се бе преродила.

Мир. Задоволство. Любов. Той лежеше настрани, сънливо милвайки гърба й. Тя бе скрила лице в рамото му, а блестящата й коса се стелеше безразборно. Изпитваше благоговение, че тя най-после се е осмелила да заговори, разрушавайки и последната бариера помежду им. Макар че трябваше тъжно да признае, че думите не биха могли да опишат чудото, което току-що се бе случило.

Хлъзгавите им от пот тела потрепериха от вечерния хлад. Доминик придърпа едно одеяло и зави с него и двамата. Колко дълго можеха да останат така, вкусвайки безценната си близост, преди да се изправят пред факта, че кутията на Пандора вече е отворена?

Доминик внезапно осъзна, че Мериъл тихо плаче. Изпълнен с тревога, той отметна лъскавите кичури от лицето й.

— Какво не е наред, Мериъл? Нараних ли те?

Тя поклати глава и отново скри лицето си.

— Тогава защо плачеш така, сякаш сърцето ти е разбито. — промърмори младият мъж с устни притиснати към челото й. Тя бе толкова крехка и уязвима. Задоволството му изчезна, заменено от дълбоко чувство на вина. Как можа да позволи страстта да замъгли разума му? — Кажи ми какво не е наред, любима. Сега, след като ми доказа, че можеш да говориш, искам да чуя всичко, което имаш да споделиш.

Отговорът й бе дрезгав шепот.

— Аз не осъзнавах… колко самотна съм била.

Думите й пронизаха сърцето му. Избърса нежно сълзите от лицето й.

— Никога повече няма да бъдеш самотна. Не и докато аз съм жив.

Тя въздъхна леко. Не изглеждаше убедена. Доминик осъзна, че може би е направил прибързано обещание, което нямаше да може да изпълни, затова се опита да смени темата.

— Никога ли не си говорила с никого? Дори и с Кемал?

— Нямаше нужда. — Тя се изтърколи от прегръдката му и се излегна по гръб. — Кемал не ме е насилвал, както ти го направи.

Той се усмихна.

— Предполагам, че дори и когато хората са разговаряли пред теб, сякаш си част от мебелите, ти винаги всичко си разбирала.

Тя сви рамене.

— Когато слушах.

Доминик подозираше, че през повечето време тя умишлено се е изключвала от света.

— Та когато си слушала, сигурно си разбирала много повече, отколкото са предполагали хората около теб.

Устните й се извиха в лека усмивка.

— Може би.

Виждаше какво усилие й струва да използва думите след толкова години мълчание. Ако не са били мелодиите, които е пяла, гласът й може би е щял да се изгуби завинаги.

— Виждам, че не си от многословните жени.

Тя му хвърли дяволит поглед.

— Ти говориш достатъчно и за двама ни.

Доминик се засмя.

— Докато мълчеше, да. — Подпря глава на ръката си се вгледа в лицето й. — Защо съвсем съзнателно си се отдалечила от нормалното човешко общуване? Била си много малка, когато взела това решение.

— Не беше точно така — бавно отвърна тя. — Огънят, клането, пленничеството — всичко това беше повече, отколкото можех да понеса. — Затвори очи за миг, а лицето й се сгърчи от болка. — Тогава мислено се върнах обратно в Уорфийлд. Опитвах се да не обръщам внимание на харема в двореца на раджата. Чак като се върнах у дома, започнах отново да забелязвам околния свят. Но вече бях изгубила желанието да говоря. И… харесвах живота си такъв, какъвто беше. Имах всичко, което исках. Предпочитах това да не се променя.