Мери Пътни - Дивачката

Замисли се за любовните връзки, които бе имал. Макар че не беше женкар, си бе грабнал своя дял от плътски удоволствия. Беше се любил с похотливи вдовици, страстни прислужнички, а понякога и с отегчени съпруги. Но никога досега не бе имал връзка, която да включва и нещо друго освен мимолетната страст.

Докато не срещна Мериъл. „Докато смъртта ни раздели“ му се струваше единственият възможен изход от случилото се помежду им. Повечето момичета от добро потекло щяха безрезервно да се съгласят с предложението му, ала тя не приличаше на никоя друга. Не че той искаше Мериъл да стане обикновена и да загуби магическата си неповторимост, но бракът бе една от условностите, за които той пламенно се надяваше, че тя ще приеме с радост.

Проясняването на мислите му напомни нещо, за което се бе запитал по-рано. Извърна се и скръсти ръце пред гърдите си.

— Какво изгори в онзи мангал?

— Тамян… — Тя започна да сплита косата си. — И малко опиум.

— Мили Боже, опиум? — Той се втренчи в нея. Значи затова мислите му се бяха объркали и накрая волята му се бе пречупила. — Как си могла?

Тя сви рамене.

— Ти беше толкова упорит. Изискваха се строги мерки.

Невъзмутимият тон, с който го каза, му напомни колко различна бе тя. Явно наистина не виждаше нищо скандално в поведението си.

— А какво би помислила за един мъж, който използва силно питие, за да съблазни една дама? — сухо попи Доминик.

Тя присви очи.

— Че е достоен за презрение.

— Но ти можеш да използваш упойващо вещество, за да ме накараш да направя нещо против желанието си?

Тя застина.

— На мен пък ми се стори, че имаш достатъчно желание.

— Моето тяло със сигурност имаше желание — остро рече той. — Но моята съвест ми забраняваше сексуалната интимност помежду ни, защото това е грешно. Никак не ми бе лесно да овладявам желанието си. Но до днес успявах да се държа като почтен човек… докато ти не ме упои.

Лицето й се изопна.

— Защо смяташ, че нашето съвкупление е било грешно?

— Защото ти си сгодена за моя брат, не за мен. — Младият мъж се намръщи, търсейки подходящите думи. — И защото никой почтен мъж не би се възползвал от една млада жена, която не е в състояние да прави правилни преценки. Такова поведение е достойно за презрение.

Очите й се свиха и заприличаха на цепки.

— Ти смяташ, че съм луда?

— Не. Но възпитанието ти е било толкова необичайно, че не разбираш напълно правилата на обществото.

Тя продължи да сплита косата си.

— Твоята чест не е пострадала, Ренборн. Аз съм съблазнителката, не ти.

Той махна нетърпеливо с ръка.

— Това, което има значение, не е кой е виновен, а последствията. — Поколеба се, осъзнавайки, че е длъжен да зададе един неудобен въпрос не само за да задоволи собственото си любопитство, но и защото от отговора й зависеше твърде много бъдещето му решение. — Ти някога… любила ли си се с друг мъж?

Тя въздъхна. Гневът й се стопи.

— Не, макар че не бях девствена. В женското отделение се приказваше, че могат да ме дадат за наложница на един съсед, приятел на раджата. Косата ми бе необикновена, а в Индия много често малки момичета стават наложници. Една от по-възрастните жени на раджата, Асма, бе много загрижена за мен и използва фалос от камък, за да разкъса девствената ми ципа.

Нямаше да я разбере, ако не бе виждал фалос от камък, докато беше в училище. Синът на един индийски офицер го бе донесъл, за да впечатли съучениците си. Момчетата се трупаха около грубо издялания мъжки орган, съзерцавайки го с интерес и неудобство. Доминик се потресе, че едно малко дете е било обект на подобен варварски ритуал. Ужасно!

— Беше направено с добри намерения, за да ми спестят по-големи страдания. — Младата жена обви коленете си с ръце и зарови глава в тях. — Асма бе бита с камшик, задето бе отнела девствеността ми. Тогава бе решено да ме върнат обратно на англичаните. Вероятно тя го е предвидила.

Можеше само да гадае какво бе преживяла в онази далечна и чужда страна. Това обясняваше и защо се бе върнала завинаги променена.

— Независимо от каменния фалос ти си останала девствена, което означава, че бракът е задължителен — заяви Доминик, като се стараеше гласът му да прозвучи невъзмутимо като нейния. — Толкова лошо ли ще бъде? Аз смятах, ме не съм ти безразличен.

Погледът й омекна.

— Знаеш, че наистина те харесвам, но това не означава, че искам да се омъжвам. — Погледна го умолително. — Не може ли да си останем така, както сме сега? Тези последни седмици бяха толкова щастливи.