Мери Пътни - Дивачката

После забеляза катинара. Мериъл явно бе използвала и резето, и катинара, за да защити своето уединение. Или може би е знаела, че той ще дойде, и е искала да го задържи. Размътеният му мозък не можеше да реши.

Изправи се със смътното съзнание, че трябва непременно да се махне оттук. Мериъл стоеше до прозореца. Без да отделя очи от неговите, тя разкопча златната брошка, която придържаше сарито, и я захвърли. После дръпна свободния край на дрехата.

Доминик стоеше като парализиран, докато Мериъл бавно развиваше копринения плат. Тишината се нарушаваше единствено от подрънкването на гривните й и тежкото му дишане.

Постепенно се разкриваше тялото й. Тяло на богиня, изваяна от слонова кост, за която никой смъртен не смееше и да мечтае.

Последният пласт от ефирната материя се плъзна и се свлече в краката й. Мериъл остана само с блестящата си коса, златните бижута и изкусителната татуировка, която обхващаше малките й гърди, заобикаляше пъпа и се стесняваше надолу към бедрата в явно предизвикателство. Доминик безпомощно осъзна, че никой мъж не можеше да устои на подобна красота особено когато е съпроводена с поканата, която струеше от хипнотичните й очи. Сега вече бе сигурен, че тя е знаела, че той ще дойде, и се е приготвила специално.

Две стъпки и стройното й тяло се допря до неговото. Опита се да заповяда на мускулите си да се задвижат, за да се отдръпне, ала тя го привлече с нетърпелива и страстна целувка.

Съпротивата му се разпиля на хиляди късчета. Сграбчи я жадно, а ръцете му пламенно я загалиха. Кръвта пулсираше в слепоочията му толкова силно, че едва усети как ръцете й се вкопчват в ризата му и я разтварят, така че нейната гола плът да докосне неговата.

Дишането му се учести, а краката му омекнаха. Мериъл го привлече към дебелия килим. От устните й се изтръгна радостен и триумфиращ смях. „La Belle Dame Sans Merci“, безмилостната красавица, която можеше да открадне душата на мъжа и да го накара да й бъде благодарен за това.

Доминик се излегна до нея, а устата му с наслада се плъзна по гърлото и меките извивки на гърдите. Когато погали плоския й корем, устните й се разтвориха и започнаха да напяват някаква тъжна и чувствена мелодия. Отначало песента й бе толкова тиха, че можеше да си помисли, че си я въобразява, но колкото ласките му ставаха по-дръзки, толкова гласът й се извисяваше.

Накрая звукът прониза замъгления му от страст мозък, напомняйки му за последствията от огнената буря. Тогава Доминик вдигна глава и дрезгаво промълви:

— Говори ми, Мериъл. Кажи ми, че наистина разбираш значението на това, което правим.

Потъмнените й мигли потрепнаха, разкривайки замъглените й зелени очи, но устните й не отрониха нито дума. Доминик плъзна ръка между бедрата й. Те подканващо се разтвориха. Нежно погали влажните чувствителни гънки на най-съкровеното й място. Тя потрепери и мелодията секна.

Огнената й страст бе неустоима, но в този миг го осени една мисъл. Ако тя успяваше да задоволява нуждите си, без да се разкрива, имаше вероятност да прекара остатъка от живота си, сгушена зад стените на своя собствен свят. Желанието бе най-силното оръжие, с което можеше да я накара да надскочи себе си.

— Моля те, изречи името ми — настоя Доминик. — Или поне простата думичка „да“!

Мериъл затвори очи, ноктите й се забиха в гърба му.

— Няма да продължа, ако не ме помолиш със собствения си глас.

Мериъл отново не каза нищо, само ноктите й се забиха още по-дълбоко.

Доминик се откъсна от прегръдката й и я отблъсна. Погледна я с болка. Тя бе най-съкровеното му желание, съблазнителна и опасна както вълшебната кралица от поемата на Кийтс.

— Съжалявам, моя любов — прошепна той. — Наистина съжалявам.

Понечи да се изправи, докато все още имаше силите за това.

Рязко отвори очи. Не беше възможно! Не, той не можеше да спре сега, защото тя щеше да изгори в огъня на незадоволената си страст.

Енергията около него трептеше в пурпурно, но мускулите му се напрегнаха и той се отдръпна. Мериъл осъзна с пронизваща болка, че той наистина възнамерява да я изостави. Не можеше да го понесе! Не можеше да му позволи да си отиде! За нищо на света! Сграбчи отчаяно китката му.

— Не! — Макар че пеенето бе съхранило гласа й, за нея бе истинско изпитание да изговаря думите след толкова години на мълчание. — Моля! Недей!

Изражението му мигом се стопли.

— О, Мериъл… — прошепна младият мъж. — Любима!

Прегърна я и я обсипа с целувки и ласки, които я докараха до ръба на лудостта. Тя се задъха. По вените й сякаш потече огнена лава. Бедрата й го зовяха. Потрепери, а той продължи да я държи и притиска към гърдите си, докато тя не полетя.