Мери Пътни - Дивачката

Доминик погледна през рамо и видя, че котката и кучето завършват процесията. Почти се изненада, че го няма и таралежа.

Прикри усмивката си и отведе госпожа Ректър до стола й. Като домакини, двете с госпожа Маркс седяха в двата края на масата, Рексъм и Мериъл се настаниха от едната страна, а Лусия и Доминик от другата. Цветята в средата бяха съвсем традиционни, явно подбрани от възрастните дами.

Доминик изпита облекчение, като видя, че Мериъл изглежда съвсем спокойна, макар че графът седи до нея. Роксана се излегна на пода зад господарката си, а котаракът се настани между столовете на Мериъл и госпожа Ректър.

Поднесоха храната и напитките. Доминик не изпускаше Мериъл от поглед. Горещо се надяваше, че тя ще се държи подобаващо поне докато приключат с вечерята. Графът сигурно си бе научил урока и нямаше да се осмели отново да я хваща за брадичката.

Разговорът се поддържаше главно от домакините и Лусия, която ги забавляваше с разни случки от лондонското висше общество. Ако не бяха те, вечерята щеше да мине в мълчание. Доминик се стараеше да говори колкото се може по-малко, а графът само се мръщеше.

Когато за пръв път почувства докосване по крака си, реши, че е котката. Ала след малко натискът се превърна в нежна ласка от вътрешната страна на глезена. Тогава смаяно осъзна, че Мериъл го гали с босия си крак.

Изгледа я изумено. Цялото й внимание бе насочено към чинията пред нея. Дори миглите й не потрепваха. Доминик прибра краката си и ги кръстоса под стола.

За малко го остави на мира. После, след като започнаха да сервират основното блюдо, отново почувства лек натиск, този път при коляното. Младият мъж застина, неспособен да потисне желанието, което избухна в него. Мериъл притежаваше вродената чувственост на първокласна куртизанка. Или това, или дяволско чувство за хумор. Най-вероятно и двете.

Тъкмо успя да възвърне самообладанието си, когато леко побутване по бедрото едва не го накара да подскочи. Как, по дяволите, Мериъл можеше да достигне чак там? После осъзна, че Лусия се опитва да привлече вниманието му.

Извърна се към сестра си, която му хвърли предупредителен поглед.

— Кажи ни все пак нещо за плановете си около сватбата.

Той преглътна тежко, питайки се кой ли е задал въпроса, повторен от Лусия.

— Ако трябва да бъда искрен, ще ви призная, че не съм мислил много. Както знаете, вуйчото на Мериъл, лорд Еймуърт, е болен. А след като той е неин настойник, би било неуместно да се правят планове за сватба в такъв момент.

Госпожа Ректър вдигна глава от чинията си с агнешки котлети.

— Забравих да ви кажа, че днес получих писмо от лейди Еймуърт. Очевидно състоянието на съпруга й малко се е подобрило. Все още не е вън от опасност, но… — Въздъхна. — Човек винаги се надява.

— Това са добри новини. — Доминик мислено благодари на небесата, че Еймуърт се възстановява. Със сигурност оздравяването му щеше да се отрази добре върху положението на Мериъл.

Разговорът се насочи към синовете на Еймуърт, които Лусия познаваше от Лондон. Мериъл плъзна крака си между бедрата на Доминик и го сгуши на топло при слабините му. Младият мъж почувства как мигом се втвърдява. Само един Господ знаеше как ще издържи до края на тази вечеря! Изпитваше отчаяно желание да грабне малката вещица в обятията си, да я отнесе в най-близката спалня и да я люби до сутринта.

След няколко безумни мига на похотливи фантазии най-после успя да се овладее. Добре, че Лусия беше в превъзходна форма. Историите разсмиваха дамите и напълно прикриваха объркването му. Доминик предположи, че тя умишлено се старае да отвлече вниманието от него.

Обърна се към баща си, което за миг го отрезви, ала после отново се вгледа в Мериъл и леко дръпна стола си назад. Това донякъде му помогна да се овладее, обаче малките й палави пръстчета все още стигаха до вътрешната страна на бедрата му. Тогава протегна ръка под масата и улови крака й. Прекрасен, силен, добре оформен и забележително пъргав.

Мериъл вдигна поглед от чинията си и го погледна с премрежени клепки. Бе изключително опасна. Надявайки се да има гъдел, Доминик плъзна пръст по ходилото й. Тя изцвърча като мишка и бързо отдръпна крака си. Доминик се възползва от възможността да отмести стола си още назад. Сега вече не можеше да го достигне.

Мериъл го изгледа навъсено. Той й се усмихна, Едно игриво пламъче блесна в очите й, преди да сведе отново поглед. Малката негодница отлично съзнаваше колко вбесяващо се държи и се наслаждаваше на всеки миг от неговото мъчение.