Мери Пътни - Дивачката

Доминик получи помощ оттам, откъдето най-малко очакваше. В следващия миг се разнесе спокойният глас на Лусия:

— Както Максуел току-що показа, никак не е приятно, да те третират като кон, папа. — Хвърли една ослепителна усмивка към баща си. — Макар да знам, че са водени от добри чувства, не мога да ти кажа колко често ми се е искало да ухапя възрастните вдовици и джентълмени, които са ме потупвали по бузите, мърморейки какво сладко създание съм. — Погледна към Мериъл. — А понеже лейди Мериъл никога не е живяла в обществото, тя не знае, че човек не бива да хапе, независимо колко силно му се иска.

С тези думи Лусия стана и премести чинията на баща си.

— Хайде, папа, ела и седни до мен. От този прозорец се открива прекрасна гледка към градините. — Хвана го под ръка и го заведе до стола. — Ей сега ще ти донеса кафе.

Докато Лусия изпълняваше ролята си на загрижена дъщеря, Мериъл напусна трапезарията. Приличаше на разгневена котка. Доминик можеше само да бъде благодарен, че тя и баща му повече не са в една стая. Господ да му е на помощ, денят едва сега започваше!

Съветът на Лусия — да говори с баща си колкото се може по-малко — беше наистина добър. Двамата излязоха от парка и препуснаха из имението, водени от управителя. Кар говореше почти през цялото време. Рексъм оглеждаше внимателно полята и стадата и от време на време правеше по някоя забележка. Доминик беше впечатлен. Не бе предполагал колко задълбочени са познанията на баща му по селско стопанство.

След обиколката се върнаха в къщата точно за лекия обяд. Доминик се съсредоточи в чинията си, без да взима дейно участие в разговора. Първо възнамеряваше да се измъкне незабелязано, но после реши, че поведението му може да се стори подозрително, затова предложи на баща си:

— Искаш ли да се поразходим из градините? Работата в тях е любимото занимание на лейди Мериъл. Наистина са великолепни.

Графът се поколеба, после поклати глава.

— Предпочитам да прекарам един тих следобед вътре в къщата на хладно. А ти намери онази малка дива котка, която ухажваш, и се опитай да я научиш на по-добри обноски.

Възмущението на Доминик от определението за Мериъл бързо се стопи, когато погледна баща си. Изпита чувството, че го вижда за пръв път. Рексъм се бе оженил късно, а синовете му не се бяха родили веднага, затова вече наближаваше седемдесетте. Когато Доминик бе напуснал дома си, за да отиде в армията, графът бе преминал от разцвета на живота и силите си към старостта. Замъглените му очи издаваха начало на катаракт, а явно бе започнал и да недочува, защото говореше прекалено високо.

Освен това бе натрупал доста килограми и вече не бе набит, а възпълен и тежко подвижен. Децата му бяха наследили слабите и стройни фигури от майка си. Като се имаха предвид възрастта и килограмите му, тазсутрешната езда трябва да е била доста уморителна за него. Но както не щадеше децата си, така не щадеше и себе си. Винаги бе приемал много сериозно задълженията си като едър земевладелец и член на Камарата на лордовете. Никога не се бе отдавал на разточителни удоволствия, разврат и изтънчени екстравагантности, както повечето представители на неговата класа.

Умората и болката бяха набръчкали лицето му. Мака че не беше човек с лек характер, той заслужаваше уважение. Дали Кайл виждаше графа именно в тази светлина затова бе толкова търпелив и внимателен?

— Ще кажа на Мериъл, че не бива никога повече да хапе — отвърна Доминик, малко смутен от внезапните с прозрения относно баща си, и побърза да се отдалечи, да не издаде истинските си чувства.

Тъкмо излизаше от къщата, когато го настигна сестра му.

— Ще ме разведеш ли из градините? — Макар че не използваше истинското му име, в гласа й прозвуча скрит намек, когато добави: — Струва ми се, че не съм те виждала цяла вечност.

Доминик с болка осъзна колко много му бе липсвала Лусия. Разбира се, бе отишъл на първия й бал, но оттогава срещите им бяха редки и случайни, защото той не посещаваше Рексъм Хаус от страх да не налети на баща си или на брат си. Предложи й ръка.

— За мен ще бъде удоволствие.

Докато я водеше през лехите, младият мъж тихо каза:

— Съжалявам, че те виждах толкова рядко, Лусия. Забравил съм как бързо порастват малките сестрички.

Тя сви рамене.

— Разбирам защо не се чувстваш удобно в Дорнлей. Все едно да събереш три буйни жребеца под един покрив. Понякога е доста тежко с папа и Кайл. Липсваше ми.

Доминик откъсна едно малко синьо цвете и го затъкна зад ухото й.