Мери Пътни - Дивачката

Дали Лусия изпитваше същия страстен копнеж, който привличаше нея към Ренборн? Ако бе така, то явно бе прекалено добре възпитана, за да го покаже. А може би прикриваше страстта зад потока от думи и блестящите очи.

Накрая Лусия млъкна и смутено се засмя.

— Извини ме. Сигурно ти проглуших ушите. Ти си много търпелива слушателка. — Облегна се на украсената с дърворезба колона на леглото. — Надявам се, че и ти ще обикнеш брат ми така, както аз обичам Робин. През цялото време мисля само за него. Макар че ще се оженим в началото на есента, вече нямам търпение.

Мериъл извърна глава. Не искаше другото момиче да види изражението. Тя не разбираше любовта, нито брака. А страстта познаваше малко. Но много добре разбираше какво означава да мислиш постоянно за един мъж.

Колебливият глас на Лусия прекъсна мислите й.

— Моят брат ми каза, че умееш да рисуваш с къна. Това ми се стори много… интересно. — Гласът й се извиси във въпросителна интонация.

Мериъл се изправи, прекоси стаята и нави единия си ръкав, разкривайки нежните линии около китката си.

— Очарователно! — Лусия внимателно докосна изображението, страхувайки се да не го повреди. — Моят брат ми каза, че рисунката е временна. Вярно ли е?

Мериъл кимна. Помисли си, че двете съвсем истински си говорят, макар че тя си служеше само с жестове. Но това не й се стори опасно, защото Лусия скоро щеше да си замине и нямаше да я издаде. Трябваше да признае, че Ренборн е прав — разговорът е много забавно нещо. Обаче Мериъл не бе сигурна, че е готова да позволи на хората около нея да узнаят колко много разбира.

Лусия се изчерви.

— Ще можеш ли… Ще имаш ли нещо против да рисуваш върху рамото ми? Там, където няма да се вижда от, роклята. — Посочи с пръст мястото. — И да съдържа инициалите Р и Л?

Мериъл едва не се разсмя на глас. Значи тази достолепна млада дама искаше да впечатли годеника си! Явно страстта бе част от любовта й. Дали Ренборн би предположил, че годеникът на сестра му ще се заинтересува от подобна скрита рисунка? И дали това означаваше, че и самият той би се заинтересувал?

Мериъл даде знак на Лусия да почака и отиде в стаята си, за да приготви къната. Сестрата на Ренборн й хареса.

Освен това Лусия й подсказа една много интересна идея…

Попътният морски вятър бързо ги отведе до Кадис, чиито кули се издигаха като блестящи мечти. Макар че Констанца бе отраснала в Северна Испания, далече от брега, тя бе идвала в Кадис и никога не бе забравила красотата му.

Кайл крачеше по крайбрежния булевард. Искаше му се и Констанца да е с него, ала тя си почиваше под въздействието на лауданума.

Чувстваше се прекалено нервен, за да прекара целия ден във вилата, и затова реши да разгледа града. Величествените сгради и площади все още бяха запазили призрачното присъствие на финикийските търговци, които бяха основали Кадис преди три хиляди години. Както и на римляните, които го бяха превърнали в едно от най-големите и оживени пристанища на империята. Доскоро Кадис бе вратата на Испания към колониите, а цялото богатство от Америка се изливаше в хазната му.

Най-хубавата му част се намираше покрай атлантическия бряг. Докато наблюдаваше корабите, които влизаха и излизаха от пристанището, вълнението му от заобикалящата го красота се стопи, пометено от вината, че в този миг Констанца лежи на смъртното си легло. Ала въпреки това не можа да успокои ускорените удари на сърцето си, докато слушаше виковете на моряците. Нито да потисне копнежа си по далечни земи.

Когато се върна във вилата, ноздрите му все още бяха пропити с мириса на пристанище. Къщата бе много приятна, собственост на един негов приятел от Лондон, който бе забогатял от търговия с шери. Рексъм не одобряваше, че най-големият му син има за приятели търговци, но Кайл намираше, че тези мъже са много по-интересни и забавни.

Щом влезе в хладното, покрито с керамични плочки преддверие, Тереза, камериерката на Констанца, се спусна към него.

— Милорд! — извика тя и го погледна уплашено с големите си тъмни очи. — Елате бързо!

О, Господи, не, не още! Не толкова скоро. С разтуптяно сърце той профуча покрай прислужницата и се втурна към стаята, от която се излизаше във вътрешен двор с градина. Ароматът на портокалови цветчета нахлуваше през прозорците, болезнено жив в сравнение с ужасяващата неподвижност на Констанца. За един миг се ужаси, че вече е мъртва, но после видя, че гърдите й се повдигат.

Взе ръката й, сякаш можеше да я върне от далечното място, към което се бе запътила.