Мери Пътни - Дивачката

След като внимателно пресметна разстоянието, Доминик се хвърли на следващия клон, залюля се и се промуши през отворения прозорец. Ако Мериъл харесваше внушителните появи, тази без съмнение щеше да предизвика възхищението й.

Доминик се приземи тежко на пода, при което тя се закова на място и изумено се втренчи в него.

Убежището се оказа не детска къщичка, а истински ориенталски палат на около тринадесет квадратни метра площ. Стените бяха боядисани в бяло, подът — застлан с персийски килим в ярки цветове. Стената до стъблото на дървото бе покрита с лавици с книги, а отсреща имаше пейка с малки възглавнички. Същите изящно избродирани възглавнички бяха разхвърляни в елегантен безпорядък и по пода.

Погледът му се върна към Мериъл. С блестящата си светлоруса коса и коприненото сари тя изглеждаше не по-малко екзотично.

— Разгневена си от думите на баща ми и аз не те упреквам за това — рече младият мъж напълно спокойно, сякаш посещението му бе нещо съвсем обикновено. — Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че аз не съм зестрогонец, чиято единствена цел е да сложи ръка на богатството ти?

С подчертано пренебрежение Мериъл запали мангала. Гъст пушек със сладникава миризма изпълни помещението. Тамян. Доминик се почувства така, сякаш внезапно го бяха пренесли в чужди и далечни земи. Или в двореца на сънищата.

Пристъпи до шкафа с книгите и взе един том. Беше написан на ръка дневник на някоя от предшественичките на Мериъл.

— Нищо чудно, че не допускаш никого тук. Защото иначе би разбрал какво от себе си криеш от света.

Мериъл отиде до прозореца, през който той бе влязъл, и затвори капаците. После дръпна тежките завеси. Стори същото и с останалите прозорци.

Въпреки равнодушието й Доминик не се изненада, когато тя внезапно се втурна през стаята и грабна едно малко килимче. Под него се намираше капакът, закриващ дупката на пода. Въжената стълба бе грижливо навита.

Хвана я за ръката, преди да успее да вдигне резето. Коленичи до нея и развълнувано заговори.

— Не бива да се страхуваш от мен, Мериъл. Твоят вуйчо и моят баща се опитват да уредят нашия брак, но аз никога няма да направя нещо против волята ти.

Погледът й бе загадъчен, но не сърдит. Младият мъж въздъхна облекчено.

— Надявам се, че вече си ме опознала поне малко. Аз не съм като баща си.

Ръката й бе топла. Ноздрите му се изпълниха със сладкото ухание на рози, което се излъчваше от седефената й кожа.

Пулсът му се ускори. Запита се за какъв дявол бе тръгнал след нея. Нямаше да бъде зле, ако грубите забележки на баща му я убедяха да се откаже от брака си с Кайл. Но мисълта, че може да си помисли, че той се интересува само от богатството й, му бе противна.

По дяволите, дори самият той понякога трудно различаваше себе си от брат си. Щеше да бъде много добре, ако тя не харесва Кайл, а се влюби в Доминик Измамника. Беше дошло времето да й обясни кой е в действителност.

Ала му беше много трудно да мисли, тъй като тя бе толкова близо, а зелените й очи надзъртаха в неговите. Ръката му, сякаш неподвластна на волята му, сама се плъзна нагоре и докосна рамото й. Кожата й бе копринена, гладка, пулсираща от живот.

— Мериъл…

Устните й се разтвориха и срещнаха неговите. Доминик я притегли в пламенна целувка, опиянен от близостта й, от аромата й, от сладкия й вкус. Ето защо бе дошъл, защото бе зажаднял за нея.

Усети, че под тънката коприна нямаше корсет. Плъзна ръка по гърба й и проследи стройната извивка на гръбнака. Приличаше на стоманена пеперуда — едновременно нежна и силна.

Набъбналата му мъжественост едва се побираше в тесните панталони. Болезненото триене му напомни каква грешка прави. Защото носеше отговорност не само за себе си. Пусна я и дрезгаво промълви:

— Това не е разумно, Мериъл. Би могло да има доста сериозни последствия.

Изправи се на крака и й подаде ръка. Тя се надигна леко, без да прави изобщо опит да скрива желанието си. Сексуалното напрежение, което се бе натрупало още от първата им среща, сега трептеше помежду им. Доминик имаше чувството, че се разпада на части. Разумът му казваше, че това е лудост, а кръвта, сърцето и душата крещяха, че любовта и нежността не могат да бъдат грях.

Ароматният дим, изпълващ стаята, замъгляваше разсъдъка му. Какво, по дяволите, имаше в този тамян? Осъзнал, че трябва да си тръгне, преди да е станало твърде късно, Доминик коленичи до капака, вдигна резето и дръпна ръчката. Капакът обаче не помръдна. Дръпна отново. Нищо.