Мери Пътни - Дивачката

— Навярно хората все още идват тук — замислено продължи той. — Затова никакви дървета не са израснали вътре в кръга.

Мериъл примигна. Никога не й бе хрумвало. Може би наистина светилището не беше изоставено. Стори й се много хубаво, че някои хора все още идват тук, за да намерят покой.

Изгряващото слънце бе зад тях и сянката на Доминик извикваше в представите й образа на древен воин или на могъщ жрец. Мериъл потръпна. Прониза я усещането, че двамата вече се бяха срещали преди. Може би костите й помнеха далечната й предшественичка, която бе водила своя любим на същото място.

Наведе се и откъсна една маргаритка. На езика на цветята тя бе символ на невинността и нежността. В хербария на някогашната Мериъл, живяла преди триста години, това цвете бе наречено Билка Маргарет. Там имаше и рецепта за мехлем, който помага при рани и изгаряния. Дали нейната предшественичка се е любила тук сред цветята?

Мериъл втъкна маргаритката в един от илиците на сакото му, после ръката й се плъзна надолу. Усети как пулсът му се ускорява. Покри ръката й със своята и дрезгаво промълви:

— Ти принадлежиш на това място, моя дива вълшебнице!

Мериъл затаи дъх, изпълнена с надеждата, че той ще се поддаде на изкушението, стаено в очите му. Кръгът излъчваше огромна енергия и сила, съществуваща много преди християнските богове да измислят целомъдрието.

За нейно огромно разочарование обаче той само докосна леко косата й и се запъти към мястото, където бяха оставили конете. Възхищаваше се на твърдостта и самообладанието му, но й се искаше в този случай да не е чак толкова непреклонен.

Въпреки това ездата обратно бе много приятна. Мериъл свикваше Доминик да е край нея.

Конярят ги очакваше, за да поеме конете. Огладняла от разходката, Мериъл реши да се присъедини към Ренборн за закуска. По-добре, отколкото да хапне набързо една препечена филийка с чаша чай в кухнята, както правеше обикновено.

Той й отвори вратата и тя се плъзна покрай него. Вече бе забелязала, че е много по-внушителна с ботуши.

— Добре изпълнено, лейди Мериъл! И една принцеса не би могла да изглежда по-царствена.

Тя се усмихна, развеселена, че Доминик обръща толкова голямо внимание на всяко нейно движение. После обаче видя госпожа Ректър и усмивката й помръкна. Възрастната дама седеше в салона с пребледняло лице. Четеше някакво писмо, което явно току-що бе получила от прашния куриер, стоящ наблизо.

Дочула стъпките, госпожа Ректър вдигна глава. Очите й бяха замъглени.

— Нещо не е ли наред? — попита Ренборн.

— Страхувам се, че да. — Облиза пресъхналите си устни. — Лорд Еймуърт е получил сърдечен удар. Неговата съпруга, Елинор, пише, че лекарите не са оптимисти относно шансовете му. — Погледът й отново се насочи към писмото. — Той е мой братовчед… Аз… аз съм го познавала през целия си живот…

Студени тръпки полазиха по гърба на Мериъл. Не само защото тя също много харесваше лорд Еймуърт, а и защото с всички клетки на тялото си усещаше, че тези новини ще променят нейния свят из основи.

Съобщението за състоянието на лорд Еймуърт хвърли сянка върху цялото домакинство. Макар че по-рано Доминик се бе надявал да поработи в градината с Мериъл, сега изпита облекчение, когато тя внезапно изчезна. Прекара деня, зает с безкрайното подрязване на храстите, които изобразяваха шахматна дъска. През цялото време мислеше какви ли ще бъдат последствията, ако лорд Еймуърт не се възстанови.

Самият Еймуърт се страхуваше какво ще стане с Мериъл, след като той умре. Мнението на лорд Греъм за това, кое е най-добро за нея, се различаваше коренно от неговото. Жалко, че Доминик познаваше малко закона, а още по-малко имаше представа какви са условията за настойничеството над Мериъл и нейното наследство. Просто не подозираше докъде се простира властта на нейните настойници. Едно обаче бе сигурно — самият той нямаше никакви права върху нея.

Непреклонният и консервативен лорд Греъм едва ли ще остане във възторг от перспективата племенницата му да се омъжи за по-малкия син. Всъщност той направо щеше да се противопостави на подобен брак и да побеснее, задето Еймуърт се е осмелил да урежда сватбата на Мериъл зад гърба му.

Макар че Мериъл бе вече на възраст, която й позволяваше сама да взима решения, Греъм можеше да го оспори особено ако тя реши да се държи така, че да я обявят за пуда. Доминик бе сигурен, че умът и способностите й да преценява са съвсем нормални, но след като не говореше, вероятността да я сметнат за невменяема бе съвсем реална.