Мери Пътни - Дивачката

Докато се целуваха, тя се плъзна в скута му и го възседна. Гъвкава и отдаваща се. Като оживяла мечта и страстно безумие.

Наистина беше безумие. Младият мъж си пое дъх и леко я отмести.

— Ти наистина си много, много добра, когато искаш да смениш предмета на разговора, малка вещице — дрезгаво прошепна той.

Мериъл меко се засмя и зарови лице в шията му, вдъхвайки мириса му, а езикът й се плъзна дразнещо към ухото. В същото време обви бедра около неговите, възпламенявайки слабините му.

Здравият разум тутакси се разби на хиляди късчета. Жаден да я притежава, да се слее с нея, Доминик я взе в прегръдките си и нежно я положи върху дебелия персийски килим — принцеса от слонова кост в пищна рамка от пурпурно злато. Алчната му уста се спусна по меките й устни и нежната шия, за да стигне до извивките, предизвикателно скрити от полупрозрачната материя. Гърдите й бяха малки и съвършени. Зърната й се втвърдиха под езика му.

Мериъл простена. Едната й ръка се обви около врата му, а другата се впи в гърба му. После се засмя по женски триумфираща.

Част от разума се опитваше да се върне. Доминик вече не се съмняваше, че тя е наясно с действията си и знае точно какво иска, дори и то да извираше от евиния й инстинкт, а не от правилата в английското общество. Мериъл бе открила женската си сила, ала и двамата щяха да пострадат, ако той захвърлеше моралните си принципи и забравеше за честта заради една опустошителна, но мимолетна страст.

Задъхан, Доминик се надигна. Със замъглените си от желание очи тя бе портрет на порочната невинност. Устните й бяха извити в подканваща усмивка и единственият му копнеж бе да ги целува отново и отново.

Вместо това обаче изрече с треперещ глас:

— Ти може и да си се превърнала във варварка по собствено желание, но със сигурност знаеш, че нашето общество осъжда всяка интимна връзка извън брака.

Изражението й се промени. Смутено протегна ръка и плъзна длан по тялото му. Доминик се претърколи, за да не може да го стигне, отчаяно опитвайки се да укроти кипналата си кръв.

— Ще проговориш ли, за да ме убедиш да ти стана любовник? — прегракнало попита той. — Или прелъстяването е начин да избегнеш моите въпроси?

Очите й се разшириха от гняв. Пъргаво се сви и от устните й излезе съскащ звук. Приличаше на разярена котка. Доминик не се съмняваше, че всеки миг може да се спусне и да издере лицето му. Би било почти забавно, ако ситуацията не бе толкова дяволски объркана.

— Знам, че си ядосана. Не се гордея със себе си — тихо рече той. — Но кълна се, че ти желая само най-доброто, Мериъл. Ти си като принцеса, затворена във висока кула, където не се съмнявам, се чувстваш в безопасност. Но кулата е много самотно място, Мериъл, ако не пускаш никого там.

Улови скованата й ръка, надявайки се, че докосването му ще освободи част от напрежението.

— Аз отчаяно искам за твое добро да ме пуснеш да вляза. Но първо ще трябва да опознаем мислите си, преди да съединим телата си.

Устните й се разтвориха и за миг Доминик помисли, че ще проговори. Но тя рязко издърпа ръката си, скочи на крака и грабна пеньоара, за да излезе царствено от библиотеката също като обидена лъвица.

Този път я остави да си иде.

Доминик се отправи към стария замък. Луната посребряваше всичко. Но в душата и тялото му царяха смут и отчаяние. Имаше чувството, че е на границата на лудостта. Не, сигурно вече я бе прекрачил, щом позволи сцената в библиотеката. Ако Мериъл бе приела предизвикателството му и бе заговорила, трябваше ли в името на дадената дума да се люби с нея? Дали щеше да има сили да не я направи своя? Нищо чудно, че обществото пазеше толкова строго младите невинни момичета. Без тези правила страстта с катастрофална лекота можеше да победи разума.

Бог му е свидетел, че той е живото доказателство за това. Въпреки всички предупреждения към себе си се бе влюбил в нея. Тя предизвикваше неговите нежност и желание, смях и учудване, пламенната му жажда да я закриля.

С хладна яснота, макар и със закъснение, Доминик осъзна, че отдалечаването от семейството и желанието му да бъде самият себе си бяха само първата стъпка. Наистина не се превърна в сянка на брат си, но не направи и следващата крачка към зрелостта. Вместо това с години се носи безцелно по течението, защото най-силното му желание — да пусне здраво корени в собствена земя — му изглеждаше непостижимо. Ето защо прие с такава стръв предложението на Кайл за Брадшо Манър, въпреки че то означаваше да стане лъжец. Да бъде земевладелец обаче щеше да осмисли живота му.