Мери Пътни - Дивачката

Планът обаче имаше един недостатък. Когато той накрая спечели любовта и ръката на Мериъл, Кайл може все пак да се почувства предаден. Или пък да не си потърси друга съпруга с години. Освен това Доминик ще трябва да разкрие на Еймуърт истинската си самоличност, а колкото повече го отлага, толкова по-трудно ще му бъде да го направи. Но най-лошото си оставаше признанието пред Мериъл. Трябваше да си осигури подкрепата й, като я помоли да откаже на Кайл и да почака него.

Дали тя щеше да го направи? Ако това, което Мериъл изпитваше, бе просто резултат от събуждането на желанието у една млада жена, Кайл можеше без проблем да заеме мястото му. Мили Боже, никога нямаше да понесе да ги вижда заедно! Може би е най-добре да замине за Америка. Поне ще запази разсъдъка си.

Облече се и излезе от стаята си. Продължаваше да обмисля различните възможности. За съжаление почти всички му изглеждаха безнадеждни.

Първата стъпка бе да се сдобри с Мериъл, която миналата нощ бе готова да му издере очите.

По думите на коняря напоследък тя излизала да язди много рано, преди още Уорфийлд да се е събудил за живот.

Когато приближи конюшнята, видя, че вече приготвя седлото за Лунен лъч. Щом го забеляза, тя застина. Доминик й се усмихна.

— Добро утро, Мериъл. Мога ли да пояздя с теб?

В очите й се отразиха различни чувства. Удоволствието от появата му се смеси със силното желание да запрати седлото по него.

— Искам двамата с теб да имаме бъдеще, Мериъл, но няма да е лесно да се осъществи — рече Доминик, без да откъсва поглед от очите й. — Надявам се, че ще ми помогнеш заедно да го постигнем.

Очите й се разшириха и тялото й се отпусна. Не възрази дори когато взе седлото от ръката й и го сложи върху гърба на Лунен лъч. Лицето й обаче изразяваше пълно недоумение.

— Тази разцепена отстрани пола е много удобна за езда отбеляза Доминик, докато пристягаше ремъците. — Предполагам, че някоя от дамите специално я е ушила. Те и двете се грижат много за теб.

Сплете ръце и ги подложи, за да й помогне да се качи на коня. Напрегна цялата си воля, за да не се остави близостта й да го завладее. Когато стъпи върху ръцете му, Доминик откри, че е обула ботуши, макар че се справяше чудесно и с боси нозе.

След миг младата жена се плъзна леко върху седлото и хвана юздите в едната си ръка. С другата докосна бузата му. В очите й проблесна тъжна искрица. Явно му бе простила.

Неспособен да се владее повече, той улови ръката й и бързо я целуна.

— Отивам да оседлая Пегас. Ще ме почакаш ли?

Тя се усмихна загадъчно и подкара Лунен лъч. Доминик не бе сигурен, че ще го изчака, но припряно оседла коня си и я последва. Изпита удоволствие, като я видя бавно да обикаля из двора с кобилата.

— Имаш ли някое специално място, където би искала да отидем? Ще се радвам да го видя.

Тя тутакси препусна. Доминик я последва. Изпитваше огромно облекчение, че двамата отново се разбираха. По-късно днес или може би утре ще й обясни кой е в действителност и ще й разкрие чувствата си. Навярно тя изобщо нямаше да се впечатли от факта, че той всъщност не е лорд Максуел.

Разбира се, не по-малко вероятно бе да се възмути, след като разбере, че я е мамил. Просто трябваше да прояви търпение и да прескача препятствията едно по едно.

Мериъл го отведе при древните назъбени камъни, които увенчаваха хълма в най-отдалечената и дива част на парка. Там реакцията на Ренборн щеше да й позволи да разбере повече за него.

По пътя той не спря да бъбри. Харесваше й, че говори като с равна. Повечето общуваха с нея, сякаш бе от стъкло. Освен това й доставяше удоволствие, че с такава лекота се справя с разговора, все едно че и тя участва в него.

Но Доминик изведнъж замлъкна, когато стигнаха до крайната си цел. Камъните се извисяваха застрашително в утринното небе. Мериъл слезе от кобилата и я привърза за едно дърво. После влезе в кръга. Без да каже нито дума, Ренборн направи същото.

Пристъпи в центъра и бавно се огледа. Камъните се извисяваха в тихо безмълвие — вечни останки от един отдавна изчезнал народ. Миналата нощ бе нарекъл Мериъл варварка. И може би бе прав. Тук сякаш се носеше шепот на богове.

Доминик приближи до най-високия камък, постави ръце върху грубата, покрита с лишеи повърхност и остана дълго така. После се извърна и прошепна:

— Това място е изпълнено със сила, нали? Също като в катедрала човек усеща вечния пулс на вярата.

Значи го усети! Изпита желание да го разцелува за свръх сетивността му, но се сдържа, защото се опасяваше да не обиди джентълменското му благоприличие.