Мери Пътни - Дивачката

После тя сведе поглед и мигът отлетя. В гърдите му се надигна болезнен копнеж отново да се доближи до нея. Да сподели виденията й, да се преобрази от вълшебството й.

Но това щеше да бъде пагубна грешка. Колкото повече се сближаваше с Мериъл, толкова по-голяма ставаше вероятността да възникнат неприятности, когато истинският лорд Максуел дойде да предяви права над невестата си. Доминик не биваше да се потапя в очите й и да вижда там чудеса.

Затова се извърна рязко и предложи ръка на госпожа Ректър.

— Позволете ми да ви придружа до къщата. — По пътя щеше да възстанови самообладанието си. После щеше да я запознае с Лунен лъч.

Видя как Мериъл препуска из парка на сребристосивата кобила. Побърза обаче да пропъди видението, тъй като осъзна, че тя язди гола също като лейди Годайва 10 10 Съпруга на Леофрик, граф на Мърсия (починал в 1057). Според легендата той е обещал, че ще намали непосилните данъци в Ковънтр, ако лейди Годайва мине гола на кон посред бял ден по улиците на града. Благодарните граждани се заключили по домовете си, но Любопитния Том издълбал дупка в кепенците на прозореца си и бил ослепен. — Б.пр. , загърната само в блестящата плащаница на косите си.

С треперещи ръце Мериъл се зае да подрязва следващия храст. Той разбираше! Той наистина разбираше! Повечето хора преминаваха през живота полуслепи и виждаха само това, с което бяха свикнали, но той умееше да разпознава силата и красотата.

Хвърли му крадешком още един поглед, докато се отдалечаваше с госпожа Ректър. Възхити се на леките му стъпки и на мощта, която излъчваха широките му рамене. Ярки пурпурни точки проблясваха в светлината, която го заобикаляше. Червеното означаваше желание. Той я искаше, беше сигурна в това. Но как да го примами да се съвокупляват?

За миг се разсея и отряза погрешен клон. Тихо се наруга за своята небрежност. Копнежът пречеше на подрязването. Продължи да работи по-внимателно и постепенно да открива великолепието на храста.

Изведнъж в главата й проблесна странна мисъл. Изглежда, че той с лекота обитаваше външния свят, което не му пречеше да живее и в нейния. А щом той можеше, дали и тя щеше да успее?

Мисълта предизвика кошмарни видения. Буйни пламъци, писъци, цвилене на коне, тъмната сянка, чиято факла запали света. Ужасът избухна в съзнанието й и разтърси цялото й същество. Ножиците паднаха от ръката й, тя се преви на две и обхвана с ръце корема си, за да прогони пронизващата болка.

Джинджър се събуди, приближи до господарката си, побутна я с голямата си глава и нададе едно продължително „мя-у-у“. Мериъл го взе и притисна топлото му тяло до гърдите си. Котаракът блажено замърка. Котките можеха да живеят в два свята. Може би Ренборн също можеше. Но не и тя. Никога вече.

След като съпроводи госпожа Ректър до къщата и провери дали всичко в конюшнята е готово, Доминик се върна за Мериъл. Тя тъкмо привършваше с подрязването на последния храст и бързо се изправи.

— Готова ли си да видиш подаръка си? — попита младият мъж, без да е сигурен до каква степен Мериъл осъзнава присъствието му. Тя се протегна като котка на припек. Опитвайки се да не гледа чувствените извивки на тялото й, Доминик докосна нежно лакътя й.

— Ела!

За негово облекчение, тръгна послушно. Не знаеше какво щеше да прави, ако не му бе обърнала внимание. Едва ли би било подходящо да я заведе насила в конюшнята, а и тя сигурно щеше да му издере очите.

Докато вървяха, тайничко я наблюдаваше. Изглеждаше малко уморена. Дълги кичури се бяха измъкнали от плитката й. Беше обаче спокойна и нормална. Подрязването на хвойновите храсти явно не е било моментна прищявка. Навярно го е запланувала преди седмици.

Конюшните ухаеха на сено, а хладният полумрак бе много приятен след горещината на следобедното слънце. Доминик бе казал на коняря да отведе Лунен лъч в голямата клетка отсреща, затова поведе Мериъл по главната пътека и тихо изрече:

— Ето там.

Усетила новодошлите, Лунен лъч протегна шия и дружелюбно изпръхтя. Конярят бе вчесал дългата й бяла грива и буйната опашка. Косъмът й блестеше също косата на Мериъл. Дори бе завързал синя панделка на големия кичур на челото й. Така напълно подхождаше на една принцеса от приказките.

— Ако трябва да съм съвсем точен — заобяснява Доминик, — този подарък не е от мен, а от твоя съсед, генерал Еймс.

Видя с удоволствие, че очите на Мериъл се разширяват. После, за негов ужас, тя издаде беззвучен вик и рязко се обърна. По лицето й бе изписан същият страх, както когато се опита да я изведе извън пределите на Уорфийлд.