Мери Пътни - Дивачката

Или е била разгневена от случилото се с Доминик. Не изглеждаше никак доволна, когато предишната нощ я избута от спалнята си.

— Поне не е нападнала с ножиците някой от обитателите на къщата, което щеше да е много по-лошо.

Възрастната жена тъжно се усмихна.

— По-късно ще трябва да благодаря на Бога за това. Винаги се тревожа, когато прави нещо странно и разрушително, защото действията й могат да се използват като доказателство, че е опасно луда.

Доминик си помисли за Джена Мортън, която бе затворена в лудница само въз основа на твърденията на съпруга и. Жените на практика бяха беззащитни, ако мъжът, който би трябвало да ги закриля и да се грижи за тях, се окаже злодей, или се водеше от користни цели, или пък просто проявяваше неотстъпчивост. Единствено решителността на лорд Еймуърт бе попречила Мериъл отдавна да бъде изпратена в лудница. Нищо чудно, че искаше да види племенницата си, поверена на почтен джентълмен.

— Ще поговоря с Мериъл. Не че очаквам да ме послуша. Къде е този храст?

— Аз ще ви заведа. — Госпожа Ректър го поведе навън. Чу щракането на ножиците още преди да стигне мястото.

Потръпна, когато видя обезобразения хвойнов храст. Мериъл бе започнала от единия край и вече почти бе стигнала до другия. Жалко, че Кемал не бе успял да й попречи.

Висок повече от половин метър, храстът разделяше две пространства с цветни лехи. Мериъл бе коленичила и безжалостно размахваше ножиците. Въздухът бе изпълнен с уханието на прясно отрязана зеленина.

Момичето усети приближаването на неканените гости, клъцна още един клон, вдигна глава и впери пронизващия си поглед в Доминик. Той бе поразен от светлината в зелените й очи. Изразът на лицето й му напомняше на котка, заловила тлъста мишка.

Преди да затвърди първоначалното си впечатление, момичето сведе поглед, вдигна ножиците и ловко отряза още няколко клончета. Госпожа Ректър изпусна тиха въздишка.

Мериъл си бе сложила сламената шапка и градинарските ръкавици. Значи не бе загубила напълно разсъдъка си. Доминик приближи и спокойно рече:

— Донесох ти подарък. Искаш ли да дойдеш с мен да го видиш?

Мериъл не благоволи да го удостои с отговор. Отряза още един клон и се намръщи. После насочи ножицата си към следващ.

— Как решаваш кой клон да отрежеш? — попита младият мъж.

Тя само се премести надясно и отново щракна ножиците. Доминик унило си помисли, че със същия успех можеше да попита котарака защо предпочита да спи под един храст, а не под друг.

Погледът му се отмести към храста и нещо внезапно просветна в ума му. Бавно и внимателно огледа кривите преплетени стволове.

— Госпожо Ректър, Мериъл не е рязала безразборно — заинтригувано подхвана Доминик. — Действала е също като хирург, който отстранява със скалпела си излишната плът, за да разкрие органа под нея. В случая тя е изрязала избуялите клони, за да стигне до основата. Погледнете колко красива и дръзка форма е постигнала.

Махна с ръка към двойката извити клони, преплетени в яростна битка за светлина и пространство. Друг клон се бе пъхнал под тях, а после се бе извил в обратна посока, преди да се слее с короната. Така храстите приличаха на малки дървета, превити от буря.

Дори нещо повече. Напомняха му за илюстрациите в една книга на брат му. Кайл харесваше всичко източно и незнайно как се бе сдобил с доста ценни китайски репродукции. Първичната сила на дърветата, изобразена на тези картини, бе претворена в живия хвойнов плет на Мериъл.

— Сега изглеждат малко груби, но през есента ще изкарат нови стъбла и ще се оформят.

Госпожа Ректър смръщи вежди.

— Мисля… мисля, че разбирам какво искате да кажете. Ефектът наистина е доста интересен. — Прехапа устни. — Красиво е, но е налудничаво.

С други думи още едно доказателство за безумието на Мериъл.

— Нима е лудост да виждаш света по друг начин? Художниците го правят. Разбира се, понякога ги смятат за луди. Но без този вид лудост светът би бил много тъжно място. Мериъл е истински художник в градината. Тя създава необикновена красота за тези, които могат да я видят и усетят.

С периферното си зрение улови някакво движение и погледна към Мериъл. Тя го наблюдаваше с ножиците в ръка. Погледите им се срещнаха и сякаш мълния премина през него. Все едно го бе изрекла с думи, така ясно усети, че казва: „Ти разбираш.“

Въздействието бе толкова силно, сякаш се бяха докоснали физически. За миг почувства, че е бил допуснат в нейния свят, магическо място, съвсем различно от ежедневното й скучно съществуване.