Мери Пътни - Дивачката

В следващия миг хукна към вратата, а Доминик инстинктивно протегна ръка, за да я спре. Тя обаче го удари толкова силно, че той изгуби равновесие и тупна по гръб върху една купа сено. Мериъл се бе вкопчила в него. После се изви, опитвайки се да се освободи, но Доминик обви ръце около кръста й.

— Не бягай, Мериъл! Не и този път. Бягството няма да ти помогне.

Приличаше на уловена птичка, нежна и уплашена до смърт. Защо, по дяволите, бе толкова разстроена? Макар че бе нервна и когато я изведе на езда с Пегас, в реакцията й тогава нямаше нищо от дивата паника, която я бе обзела сега.

— Не бягай, скъпа — меко повтори той, — с мен си в безопасност.

Тя притихна, но продължаваше да трепери. Доминик седна в сеното, придърпа я в скута си, облегна главата й на рамото си и я притисна към гърдите си. Копринената й коса се плъзна през пръстите му, нежна като крилата пеперуда.

Откъде да започне? Припомни си думите на Еймс и попита:

— Да не би да си разстроена, защото Лунен лъч прилича много на понито, което си имала в Индия?

Тя цялата потрепери. Доминик предположи, че е попаднал на вярна следа, и нежно продължи:

— Този сребристосив цвят се среща рядко в Англия, така че сигурно не си виждала подобен кон, откакто си напуснала Индия. — Всъщност от петнадесет години тя не бе излизала от Уорфийлд. — Лунен лъч ти напомня за загубата на родителите ти, така ли е?

В искрящите й зелени очи нямаше сълзи, но тя издаде задавен звук и зарови лице в гърдите му. Опита се да си представи какво ли означава за едно малко дете да преживее подобна трагична нощ. Дворецът на раджата, ухаещ на цветя и източни подправки… После внезапното среднощно нападение…

— Кръвопролитието е ужасяващо дори и за опитните войници. Оглушаващите изстрели на оръжията, писъците, пламъците. Баща ти и майка ти са били убити заедно със слугите. А теб са те отвлекли някакви непознати и си била съвсем сама.

Докато се опитваше да си представи какво се е случило, Доминик изпита тайнственото чувство, че се е върнал в миналото й. Вероятно е била отведена на кон от някой вонящ варварин, докато отчаяно е плачела и е зовяла майка си, която никога повече не й е било съдено да види. Господи, какъв ужас за едно дете, до този момент толкова закриляно и обичано от родителите си!

Още когато за пръв път чу историята на Мериъл, се ужаси, но все пак това се бе случило много отдавна, и то с човек, когото не познаваше. Сега обаче усещаше преживяното от нея с всяка своя клетка.

— Бедното дете! А после и този плен в чужда земя. Тогава ли спря да говориш? Защото никой не те разбираше?

Дори и да са се отнасяли внимателно към нея по време пленничеството й, тя е била изолирана, откъсната от обичта на близките си, заключена със спомените за унищожението и смъртта. Нищо чудно, че се бе оттеглила завинаги в свой собствен свят. Затварянето в себе си й е било нужно, за да оцелее. Бе сигурен в това, както бе сигурен, че се казва Доминик.

И от тогава е сама в крехката обвивка на сигурността, носена сред море от ужас и страх. С цялото си сърце искаше да я освободи от оковите на миналото. Макар че в началото оттеглянето й от света я е закриляло, сега се бе превърнало в неин затвор. Доминик искаше да й помогне не заради Кайл, а заради самата нея.

Как обаче би могъл да я достигне?

Гангренясалата душевна рана трябваше да се разреже като със скалпел, за да се докоснат страховете й, да се отстранят по някакъв начин и да се прогонят завинаги. Може би щеше да успее, ако й разкаже за собствените си ужаси. Да й опише преживяванията си по време на войната. Това щеше да разкрие, че е Доминик, а не Кайл, но тя едва ли щеше да го разбере. Пък и рискът си заслужаваше, макар че Мериъл навярно нямаше да разбере думите му, сигурно ще почувства болката в гласа му и ще осъзнае, че не е сама.

— Някога бях войник, Мериъл. — Баща му бе заявил, че като по-малък син или трябва да се посвети на църквата, или да отиде в армията. Затова реши да постъпи във войската. Кайл беше бесен и се опита да го накара да продължи следването си в Кеймбридж с него. Но не тази болка искаше да сподели днес Доминик. — Сигурно в Индия си видяла доста войници. Чичо ти е бил един от тях.

Тя помръдна нервно в прегръдките му.

— Шшт! — промърмори той. — Аз ще те пазя, Мериъл. Заклевам ти се. Избрах кавалерията, защото бях луд по конете. По онова време бях още момче, само на седемнадесет години. Мислех, че войната е едно голямо приключение, в което щях бързо да стана герой и да спечеля възхищението на дамите. Господи, какъв глупак бях! Изпаднах във възторг, когато Наполеон се завърна от изгнанието си и отново запали пожара в Европа.