Мери Пътни - Дивачката

Бавно пое въздух.

— Това, което в крайна сметка ми помогна да се съвзема, бяха приятелите ми от полка. Не че сме разговаряли за ужасите при Ватерло, но самият факт, че сме били там, че сме споделили еднакво вълнение и страх, ми помогна отново да си стъпя на краката. Макар че спомените не изчезнаха, те се оттеглиха в някакво кътче в душата ми и повече не ме измъчваха.

— Ако можеше да говориш, скъпа, ти също щеше да ми разкажеш за страховете си. Може би това ще ги накара да изчезнат — тихо промълви младият мъж, а горещият му дъх погали копринените й коси. — Но дори и да не можеш да говориш, искам да знаеш, че вече не си сама.

Известно време тя не помръдна. После се измъкна от прегръдката му, извърна лице към него и коленичи в сеното. Погледът й срещна неговия, сериозен и прям. Или по-скоро решителен. Бе дребна и ефирна като фея, затова много лесно би могло да се помисли, че е крехка и беззащитна. Един нежен ангел. Но това, което видя в глъбините на очите й, бе твърдо като стоманата.

Ненадейно се протегна и обгърна лицето му в хладните си шепи. Дали му даваше силата си, или черпеше от неговата? После се изправи грациозно, изтри длани в полите си и бавно пристъпи към Лунен лъч.

Сърцето му подскочи в гърлото, когато видя Мериъл да приближава към кобилата. Отправи безмълвна молба Лунен лъч да прояви кроткия си нрав и бавно се изправи. Не искаше да смути нито коня, нито момичето.

Мериъл рязко спря. Тялото й се скова.

— Конете обичат да знаят кой е господарят — обади се със спокоен глас Доминик. — Дори и най-кротките предизвикват новодошлите. Затова още от самото начало трябва да покажеш на Лунен лъч, че ти си господарката. Приближи уверено. С вдигната глава и изправени рамене. Дори и да те плаши, не го показвай.

Мериъл вирна брадичка. Пое дълбоко дъх и приближи още към кобилата. Лунен лъч протегна шия и леко я побутна в ребрата. Жестът бе приятелски, но и нещо като проверка. За щастие, Мериъл не трепна и не се отдръпна, а плъзна вдървените си пръсти по лъскавата шия на Лунен лъч. После още веднъж. Постепенно напрежението я напусна.

Доминик въздъхна облекчено.

— Тя те харесва. Ето, дай й това. — Извади бучка захар от джоба си. — Сложи я върху дланта си.

Конете имаха големи зъби и силни челюсти и Доминик щеше да разбере Мериъл, ако бе отказала, но тя предпазливо предложи бучката захар на животното. Кобилата грациозно я погълна. Лицето на Мериъл засия. Очевидно връзката между сребристосивия кон и смъртта на родителите й бе прекъсната. Сега можеше да възприеме Лунен лъч само като изключително красива кобила, а не да вижда в нея символ на унищожението и болката.

— Според генерал Еймс ти още от малка си била отлична ездачка, а аз мисля, че това е нещо, което никога не се забравя — окуражи я Доминик. — Искаш ли да я оседлаем и да излезем да пояздим? — На връщане от Холиуел Грейндж Доминик вече бе яздил кобилата и бе проверил настроенията и капризите й.

Мериъл се намръщи. След малко се завъртя на пети и излезе. Доминик успя да потисне разочарованието си. Явно бе очаквал твърде много.

В следващия миг осъзна, че Мериъл се е запътила към стаята с принадлежностите за оседлаване.

Как бе могла да забрави свободата, която те изпълва, когато се носиш на гърба на коня? Но това бе погребано с още толкова други неща от Времето Преди. Пришпори Лунен лъч и двете полетяха в галоп през парка. Смехът на Мериъл огласи околността. Сякаш яздеше обичната си Дейзи, мъртва от осемнадесет години. Но тя никога не е била толкова гладка и толкова пъргава.

Съзнателно се отдаде на мъката, извиквайки спомените за ужасеното й цвилене през онази нощ, когато конюшните избухнаха в пламъци.

После, след като се сбогува безмълвно с отдавна мъртвата си приятелка, Мериъл остави тъгата да отлети с вятъра на Уорфийлд.

Постепенно забави стремителния бяг на кобилата, за да му позволи да я настигне. Дължеше много на Ренборн, не само за тази безкрайна радост, но и задето я бе допуснал в най-съкровените кътчета на душата си. Досега бе смятала, че само тя е прокълнатата. Че е слаба и безпомощна като перо на вятъра.

Той препускаше в лек галоп след нея, а лицето му бе спокойно и излъчваше топлина, така че не би разпознала скръбта му, ако той не й бе разказал. Това я накара да се запита колко ли често хората крият болката и мъката си от другите. Значи не само тя бе познала стаената печал.

Ако се нуждаеше от доказателство, че той е предназначен за нея, сега вече го имаше.