Мери Пътни - Дивачката

Усети, че Мериъл го слуша. Дали наистина разбира думите му? Или откликваше само на гласа?

— И така станах младши кавалерийски офицер — това най-низшият чин в кавалерията — и се озовах на бойно поле при Ватерло. Може би най-жестоката битка в историята. Моето първо и последно сражение. — Думите заседнаха на гърлото му. Досега не бе разказвал на никого за онзи ден. Искаше да каже на Кайл, но те се бяха отчужди твърде много, за да му признае слабостта си.

— Смятах, че ще бъда нервен, когато битката започне, но никога не съм очаквал, че ужасът така ще скове цялото ми същество. Бях изплашен от всичко. Но най-вече от бавната, агонизираща смърт. От това коремът ми да бъде разкъсан от куршум и да издъхвам с дни в калта. От безсилието да гледам как приятелите ми умират пред очите ми. От това да оцелея, но осакатен за цял живот.

В най-лошите кошмари си се бе представял сляп и парализиран в Дорнлей, поддържан жив само от жалостта и задължението на близките си, твърде слаб, за да сложа край на мъките си. Овладя се и продължи:

— Но най-много от всичко се страхувах, че ще се покажа страхливец, толкова презрян, че хората ще плюят, щом чуят името ми. Че ще се пречупя, ще побягна и така ще причиня смъртта на други, много по-достойни и добри от мен.

Дишаше тежко и накъсано, обсебен отново от спомените за онзи фатален ден.

— Ватерло беше адът, Мериъл. Зловоние на барут и вопли на умиращи. Грохот на оръдия и заслепяващ пушек. Пълно незнание какво става. В известен смисъл това незнание бе най-лошото.

Погали я по гърба с влажната си длан.

— Слава Богу, не се опозорих, но и със сигурност не станах герой. Един мъдър и опитен сержант на име Фин ме спаси да не сгреша непоправимо от неопитност. Успях все пак да преодолея страха си и да се впусна в атака.

Замълча за миг.

— Никога няма да забравя възбудата, която ме обзе, докато се носех в галоп към французите, тропота на копитата, изстрелите на оръдията, които тресяха земята. Имаше някаква лудост в онази атака и това бе най-плашещото, защото именно въпросното безумно удоволствие кара мъжете да продължават да водят войни. Не знам колко пъти нападахме. Безброй. Но аз оцелях и започнах да мисля, че може би в крайна сметка ще изляза с чест от тази битка. Тогава… Тогава…

Не можеше да продължи. Съвсем неочаквано малката силна ръка на Мериъл се протегна и нежно захлупи неговата. По някакъв начин нейният трепет се бе предал и на него.

— Удариха моя кон Аякс. Беше прекрасен приятел, силен и стабилен като сержант Фин. Вече му обещавах тучни ливади и пълни крини с овес, задето така добре ми служи. И тогава, в последната за деня атака, бе улучен от един френски куршум, падна и ме затисна под себе си.

Калта го бе спасила, омекотявайки удара. Доминик се загледа през прозореца, без да вижда.

— За известно време съм изгубил съзнание. Когато се свестих, наоколо имаше само трупове. Един… един от загиналите беше сержант Фин.

Пое дълбоко въздух. Дяволски нечестно! Той бе оцелял, а такъв храбрец като Фин бе убит. По-късно изпрати пари на семейството му, макар че това бе само жалка компенсация за всичко, което Фин бе сторил за него.

— Чувах стоновете и виковете на умиращите, но димът бе толкова гъст, че все едно бях сам в ада. Аякс все още дишаше. Умираше бавно, а кръвта му се просмукваше в мен. Усещах болката му и бълбукащите звуци, които издаваше в агонията си. Не можех да направя нищо, дори не можех да намеря нож, за да прережа гърлото му и да сложа край на мъките му.

Мериъл извърна лицето си и опря чело на бузата му. Доминик усети туптенето на пулс помежду им, но не знаеше дали бе нейният, или неговият.

— Два дни останах там, хванат като в капан. И през двете нощи идваха мародери. Първия път откъснаха сребърните нашивки от куртката ми, после взеха и куртката, но не си направиха труда да ме освободят, макар че толкова ги умолявах.

Именно онези отчаяни молби бяха неговото падение.

— Вече бях полумъртъв от жажда, когато ме намериха момчетата от нашия полк. Аякс вече бе умрял. — Топлото умно животно, което бе негов приятел, се бе превърнало студена грамада.

После дойдоха рояците мухи.

— Аз имах ожулвания, счупени ребра и прорезни рани, но най-голямата повреда бе в мозъка ми. Мислех, че никога, вече няма да яздя. По дяволите, дори не исках да видя кон, макар че през целия си живот толкова съм обичал коне.

Пръстите на Мериъл гальовно се заровиха в косите му. Предлагаше му утеха, каквато самата тя никога не бе получила. Доминик затвори очи, за да спре напиращите сълзи. Макар че съвсем съзнателно бе решил да сподели болката си, не очакваше, че ще го мъчи толкова много.