Мери Пътни - Дивачката

— Аз съм Еймс.

Доминик замръзна. Зачуди се как да се представи. Напомни си обаче, че е длъжен да продължи с измамата, затова слезе от коня и леко се поклони.

— Името ми е Максуел. Отседнал съм в Уорфийлд.

— В такъв случай сигурно познавате малката лейди Мериъл. Как е детето?

— Вече не е дете. — Доминик завърза Пегас и приближи до оградата, където стоеше Еймс. Известно време двамата мълчаливо се възхищаваха на кобилата. — Лейди Мериъл вече е на двадесет и три години. — Не му се искаше веднага да пристъпи към целта на посещението си. — Вие познавате ли я?

Еймс тихо подсвирна.

— Как минава времето. Не съм я виждал от дете. Семействата ни от векове са съседи в Шропшир. Когато преди няколко години се завърнах от Индия, мислех да я посетя, но ми разказаха за нейното състояние. Реших, че е по-добре да не рискувам да събудя ужасните й спомени за това което й се случи навремето. — Поклати глава. — Каква трагедия. Винаги съм се измъчвал дали тогава не можех да сторя нещо, за да предотвратя смъртта на родителите й.

— Приличате ми на военен — отбеляза Доминик. — В Индия ли сте били, когато са убили лорд и лейди Греъм?

Еймс тъжно кимна.

— Греъм беше с парламентарна мисия и затова се налагаше да пътува из страната. Аз командвах военната база Камбей, в Северна Индия. Това бе последният пост, който лорд Греъм и съпругата му посетиха, преди да бъдат убити. От Камбей заминаха за Алури, малка резиденция на местен управник. Точно там са били нападнати. Дворецът е изгорял до основи и стотици хора са загинали. — Мъжът въздъхна тежко. — Голяма трагедия и за брата на лорд Греъм.

— И той ли е бил там? — попита Доминик, чудейки се как по-младият Греъм е оцелял от клането.

Генералът поклати глава.

— Не, той служеше под моето командване. Беше начело на малък взвод. Добър офицер, говореше урду като роден език. Покойният лорд Греъм включи Камбей в обиколката си именно за да посети брат си. Не се бяха виждали от години. След ужасната трагедия лорд Греъм бе много разстроен. Непрекъснато повтаряше, че ако брат му не е бил дошъл в Камбей, нямало да бъде убит.

— Поне лейди Мериъл е оцеляла. Все някакво утешение.

Лицето на Еймс омекна.

— Тя беше най-безстрашното малко момиченце, което съм виждал. Имаше едно малко сиво пони и се носеше из полето като вятър. Повечето майки сигурно щяха да припаднат при подобна гледка, но лейди Греъм само се смееше и я окуражаваше.

— Лейди Мериъл може да язди? — смаяно попита Доминик.

— От тригодишна, ако се вярва на родителите й.

Ала не и след това. Нищо чудно, че така се бе наслаждавала на ездата с него, след като бе успяла да преодолее първоначалния си страх.

— Продавате ли Лунен лъч? — импулсивно попита младият мъж. — Струва ми се идеалната кобила за една дама. Бих искал да я подаря на лейди Мериъл.

— Не съм мислил да я продавам. Но за лейди Мериъл… Очите на Еймс изведнъж придобиха отнесен израз. — Винаги когато си спомням за нея, си представям моята дъщеря. Джена беше с няколко години по-голяма и беше взела Мериъл под своя закрила по време на пребиваването ни семейство Греъм в Камбей. Всички ги обожаваха.

Пулсът на Доминик се ускори.

— Вие имате дъщеря?

— Имах — кратко отвърна Еймс. Но навярно реши, че е пил твърде рязък, защото добави с усилие: — Почина миналата есен.

Изглеждаше съвсем искрен. Ала не бе изключено да предпочита да казва на хората, че дъщеря му е умряла, отколкото да обяснява, че е полудяла.

— Току-що се връщам от Блейдънхам — заяви Доминик, без да отделя поглед от лицето на генерала. — Там една от пациентките ме помоли да предам съобщение на баща й, генерал Еймс от Холиуел Грейндж. Настояваше, че не е луда и че съпругът й я е затворил в клиниката без нейното съгласие.

Генералът пребледня.

— Не е възможно! Дъщеря ми е мъртва!

Чувствайки се много неудобно, Доминик рече:

— Моля да ме извините. Може би жената е някоя съседка, която познава Холиуел Грейндж, и в лудостта си си е въобразила, че някога е живяла тук. Наистина съжалявам, че ви обезпокоих.

Обърна се с намерението да си тръгне колкото се може по-бързо, но твърдият глас на генерала го прикова на място.

— Тя… как изглеждаше?

— Висока. С тъмна коса и кафяви очи. Моя възраст, струва ми се. Познават я като госпожа Браун, макар че лекарят ми каза, че това не е истинското й име. — Доминик извика в паметта си отчаяното лице, опитвайки се да си припомни някой отличителен белег. — Има лек белег върху брадичката. Почти незабележим. — Посочи с пръст мястото.