Мери Пътни - Дивачката

— Еймс от Холиуел Грейндж! В името на Бога, пратете му само една бележка! Колкото да узнае, че съм тук, и да дойде да ме вземе!

Докато я отвеждаха, се появи доктор Крейторн.

— Вашият баща знае, че сте тук, госпожо Браун, но той е твърде разстроен от състоянието ви и затова няма сили да ви посети — нежно и успокояващо заговори той. — Вашият съпруг много пъти ви го е казвал.

— Моят съпруг е лъжец! — Погледът й отново се насочи към Доминик. — Точно той ме доведе тук. И знаете ли защо? Защото не бях покорна. Защото не исках да се съгласявам за всичко с него!

Преди да каже нещо повече, жените извиха ръцете й назад и я повлякоха към къщата. Доминик беше потресен.

— Мисля, че е важно винаги да бъдем честни с пациентите си, но тя все още е в плен на илюзии и е изпълнена с ярост — тихо рече Крейторн. — Не виждам никакви признаци на подобрение. За щастие съпругът й може да си позволи да я държи тук, където ние се грижим за нея. Може би някой ден с Божията помощ… — Гласът му заглъхна.

Доминик знаеше, че докато е жив, ще помни отчаяния зов за помощ в трескавия поглед на госпожа Браун. Обърна се и тръгна след Крейторн към къщата. Не се съмняваше, че той е способен лекар, искрено загрижен за пациентите си. Но си даде тържествена клетва, че никога няма да позволи да изпратят Мериъл в подобно място.

Доминик яздеше бавно към Уорфийлд. Все още не можеше да се отърси от мрачното настроение, обзело го след посещението в Блейдънхам. Макар че се бе заклел никога да не позволи Мериъл да бъде затворена на подобно място, Кайл бе този, който щеше да има правото да решава съдбата й.

Постоянно си повтаряше, че брат му, колкото и арогантно копеле да е, никога не е бил жесток към жените. Така че, дори и Мериъл окончателно да изгуби разсъдъка си, той със сигурност ще я остави да изживее дните си в Уорфийлд, където ще се наслаждава на чист въздух, красиви цветя и топли грижи.

А и да не го направи, какво би могъл да стори самият той?

Стигна до голям кръстопът и заразглежда указателните табели. На едната пишеше „Холиуел“.

„Ако предадете съобщение на баща ми, той ще се погрижи да ме освободят. Генерал Еймс от Холиуел Грейндж. Моля ви, умолявам ви…“

По гърба му полазиха тръпки. Каза си, че името е доста срещано, а госпожа Браун е луда, затова не бива да вярва на думите й. И все пак…

Обърна Пегас към Холиуел. Влезе в селото и откри, че там няма нито Грейндж, нито генерал Еймс. Сега вече можеше да се върне с чиста съвест в Уорфийлд. Един загубен час бе малката цена, която с готовност бе платил, за да прогони от мислите си спомена за онези пламтящи тъмни очи.

След няколко минути обаче се оказа до два масивни стълба. Върху левия имаше табела с надпис „Холиуел“, а върху десния — „Грейндж“. Намръщи се и дръпна юздите. Това все още не доказваше нищо, защото във всяко село в Англия имаше поне една къща, наречена грейндж 9 9 Стара богаташка селска къща (англ.). — Б.пр. . Може би, докато е била здрава, госпожа Браун често е гостувала в този дом.

А ако Холиуел Грейндж наистина принадлежеше на генерал Еймс, който е толкова разстроен от лудостта на дъщеря си, че няма сили да я посети? Въпросите на Доминик навярно само щяха да усилят мъката му, но реши, че е длъжен да издържи изпитанието. Нямаше да си прости, ако се откаже и не узнае истината.

След няколко минути езда видя къщата. Името й подхождаше. Навярно някога е била просто ферма, но с годините бяха направени много допълнения. В резултат на което се бе получила голяма каменна постройка, която, макар и да не бе елегантна, изглеждаше удобна и просторна. Отвсякъде я заобикаляха тучни пасища и зелени морави.

Подобно на повечето селски ферми, от едната страна на и къщата имаше голям двор с различни постройки и ливада. Доминик подкара коня си натам, за да се погрижи първо за него, преди да потърси стопанина. Някакъв джентълмен в кожени бричове тъкмо извеждаше малка сребристосива кобила от конюшнята.

— Каква красавица! — неволно възкликна Доминик.

Мъжът го погледна. Висок, с прошарена коса и изпънати рамене, той наистина приличаше на пенсиониран генерал.

— Лунен лъч е не само красива, а и много кротка. — Плъзна възхитен поглед по Пегас. — Виждам, че разбирате от коне.

— Лаская се с тази мисъл, но пък и кой ли мъж не разбира? — Доминик твърдо дръпна поводите на Пегас, който изглежда имаше желание да се опознае по-отблизо с кобилата.

Възрастният джентълмен поведе Лунен лъч към заградената поляна и след като затвори вратата, се обърна към посетителя си. Кожата му бе тъмна и загрубяла, сякаш дълги години е била излагана на силно слънце.