Мери Пътни - Дивачката

— А тези лекари наблизо ли практикуват?

— Доктор Крейторн е един от най-уважаваните авторитети в своята област в цяла Англия. Има клиника в Блейдънхам, само на двадесетина километра оттук. — В гласа й се прокрадна ирония, когато добави: — Казват, че била много модерна.

— Смятате ли, че Мериъл ще се повлияе от подобно лечение?

Госпожа Ректър зарея поглед през прозореца.

— Ако го вярвах, лично щях да я заведа в Блейдънхам. Но аз съм втора братовчедка на майката на Мериъл. Лудостта се предава в нашето семейство. — Усмихна се тъжно. — Самата аз не съм много практична.

Доминик се замисли над думите й.

— Вие смятате, че Мериъл е… по-особена по рождение?

Госпожа Ректър кимна.

Може и да имаше право, но Доминик би желал да чуе и мнението на лекар. Изведнъж мисълта да се отдалечи за един ден от Уорфийлд и Мериъл му се стори много примамлива.

— Лорд Максуел, какво удоволствие! — възкликна доктор Крейторн. Висок, слаб и внушаващ доверие, той прекоси приятно обзаведената приемна.

Блейдънхам наистина бе впечатляваща клиника. Къщата бе разположена в края на селото — просторна и комфортна, с голяма градина в задната част, скрита от минувачите зад висока каменна ограда. В никакъв случай не приличаше на някоя адска дупка.

— С какво мога да ви помогна? — продължи докторът.

Доминик бе започнал да разбира защо Кайл изпитваше такова удоволствие да е наследник. Титлата без съмнение предизвикваше мигновена промяна на отношението.

— Разбрах, че сте преглеждали лейди Мериъл Греъм. Интересуват ме вашите заключения.

Крейторн се поколеба.

— Подобна дискусия обикновено се ограничава в семейството.

— Аз може да стана част от него — сухо заяви Доминик. — Разбирате ли какво искам да кажа?

Лекарят разбираше, затова поклати глава и рече:

— Толкова тъжен случай. Чичо й, лорд Греъм, оценява постиженията на съвременното лечение, но другият й настойник е доста закоравял и упорит. Той просто отказва да приеме фактите. Сякаш не желае тя да… — Не довърши и припряно продължи: — Моля да ме извините за казаното. Лорд Еймуърт със сигурност желае най-доброто за племенницата си, но поведението му е много старомодно.

— Запознат съм с разногласията на настойниците — равнодушно отбеляза Доминик. — Бих искал да знам обаче колкото е възможно повече за нейното състояние.

Лицето на Крейторн се проясни. Един съпруг щеше да има много по-голяма власт по отношение лечението на жена си и би могъл да се наложи над твърдоглавия й настойник.

— Няколко пъти съм преглеждал момичето и мога с абсолютна увереност да заявя, че да я оставят да расте на воля е било възможно най-лошото лечение. Създаването на строги навици е било много важно условие за развитието й. Без подобна дисциплина нейното поведение се е влошило.

Доминик се намръщи.

— В какъв смисъл?

— Пациентката е станала много безразсъдна. Последния път, когато я посетих, тя ме отведе до един стар замък, където направи опит за самоубийство. Бях изплашен за живота й. — Лицето му потъмня. — Тъкмо смятах да изпратя лодки да претърсят реката, когато тя се появи с абсолютно невъзмутимо изражение на лицето.

Доминик едва се сдържа да не се засмее. Значи той не бе единственият, пред когото малката вещица бе разиграла зловещата си шега! Но как можеше докторът да я смята за недисциплинирана, след като бе видял градините й? Запазвайки сериозното изражение на лицето си, младият мъж попита:

— И какъв тип лечение бихте използвали при нейния случай?

— Първо и най-важно е тя да бъде преместена от Уорфийлд и неговото гибелно влияние. Ще разработим специален режим за нея, който след известно време може да се промени и обогати. Аз включвам различни терапии в зависимост от състоянието на пациента. — Крейторн смръщи гъстите си вежди. — Позволете да ви разведа из отделенията. Така ще получите отговори на всичките си въпроси.

Доволен, че лекарят няма нищо против да изпълни молбата му, Доминик го последва по коридора, който водеше към западното крило на къщата и свършваше пред масивна желязна врата. Крейторн я отвори с голям ключ, закачен на халка на колана му.

От другата страна нямаше модерни мебели. Коридорът бе боядисан в бяло без никакви украси.

— Много е важно да не превъзбуждаме пациентите — обясни лекарят. — Повечето от тях са с трайни умствени и нервни увреждания.

Поеха в полумрака. Стъпките им отекваха в тишината. Въпреки безукорната чистота из въздуха се носеше лекият дъх на гнило.