П. Удхаус - Джийвс се намесва

— Тъкмо свърших главата и си помислих, че мога да спра за чаша чай — каза литераторката. — Няма смисъл да прекалявам.

— Не. Почини, когато си напред в плановете си, това е идеята. А ето и племенникът на мисис Травърс, Бърти Устър — каза Боби с тон, който ми се стори малко прекалено извинителен. Ако Роберта Уикъм има недостатък, който най-много бие на очи, то е навикът й да ме представя на хората, като че ли съм нещо, за което би предпочела да премълчи.

— Бърти харесва книгите ви — допълни тя, съвсем ненавреме, от което госпожата подскочи като бой-скаут при звука на тръбата.

— О, така ли?

— Няма по-щастлив от мен, когато успея да се свра някъде с една от тях — казах с надеждата, че тя няма да ме попита коя харесвам най-много.

— Когато му казах, че сте тука, той беше въодушевен.

— Е, това е чудесно. Винаги се радвам да се срещна с почитатели. Коя от моите книги харесвате най-много?

Стигнах до „Ъ-ъ“ и тъкмо се чудех, макар и не с голяма надежда, дали едно „Всички“ ще свърши работа, когато татко Глосъп се присъедини към нас с телеграма за Боби върху един поднос. От майка й, предполагам, съдържаща някой епитет за мен, който е забравила да вмъкне в предишните. Или, разбира се, изразяваща за пореден път убеждението й, че съм абдал, което, струва ми се, след като имах малко време да поразмисля, би могло да включва още хулиган и тъпанар.

— О, благодаря, Сордфиш 9 9 Сордфиш — англ., риба-меч, бел.пр. — каза Боби и взе телеграмата.

Имах късмет, че в този момент не държах чаша чай, защото като чух как се обърна към сър Родерик, последва едно от моите внезапни трепвания, и ако държах такава чаша, щях вече да съм пръснал съдържанието й като сеяч по време на сеитба. Но в случая аз само запратих един сандвич с краставица в небето.

— О, извинете — промърморих, защото бях подминал писателката Крийм на косъм.

Трябваше да разчитам, че Боби ще налее масло в огъня. Момичето нямаше никакво намерение да изпусне случая.

— Извинете го, моля — намеси се тя. — Трябваше да ви предупредя, че Бърти тренира в дисциплината „Тласкане на сандвич с краставица“ за следващите Олимпийски игри. Трябва да се упражнява непрекъснато.

На челото на мама Крийм се появи една замислена бръчка, като че ли й беше трудно да възприеме обяснението на случая. Но следващите й думи показаха, че е разсъждавала не върху моето деяние, а върху новоизлюпения Сордфиш. След като го проследи с проницателен поглед, докато той изчезне от очите й, тя запита:

— Този иконом на мисис Травърс… Знаете ли откъде го е взела, мис Уикъм?

— От обичайния магазин за домашни любимци, струва ми се.

— Има ли препоръки?

— О, да. Бил е при сър Родерик Глосъп, специалиста по мозъците, от много години. Мисис Травърс се похвали, че сър Родерик му е дал превъзходна препоръка. Тя беше дълбоко впечатлена.

Мама Крийм изсумтя.

— Препоръките могат да се преправят.

— Боже мили! Защо казвате това?

— Защото нещо ме безпокои около този човек. Има лице на престъпник.

— Е, същото може да се каже и за Бърти.

— Мисля, че мисис Травърс трябва да бъде предупредена. В романа ми „Черно в нощта“ икономът се оказва член на банда крадци, внедрен в къщата, за да улесни проникването в нея. Това се нарича заемане на вътрешна позиция. Подозирам, че точно затова Сордфиш е тук, макар че, разбира се, е възможно да действа и самостоятелно. В едно съм сигурна, и това е, че той не е истински иконом.

— Какво ви кара да мислите така? — попитах, като бършех с кърпичка челните си части, които добре се бяха оросили. Посоката, която поемаше този разговор, изобщо не ми се нравеше. Ако тази Крийм си навие яко на пръста, че сър Родерик Глосъп не е иконом, само иконом и нищо друго освен иконом, то катастрофата беше неизбежна. Тя ще слухти и ще търси, и преди да можеш да изречеш „Е-хо“, ще се е добрала до фактите. В такъв случай чичо Том ще каже чао на шанса си да струпа малко лесни пари. А откакто го познавам, при всеки неуспех да клъвне някой страничен доход, който случаят му предлага, на него му избива чивията. Не че е меркантилен. Просто си пада по тая част.

Видът й подсказваше, че се е зарадвала на въпроса ми.

— Ще ви кажа какво ме кара да мисля така. Издава се, че е аматьор по хиляда възможни начина. Тази сутрин го заварих да разговаря надълго и нашироко с Уилбърт. Истинският иконом никога не прави това. За него това би означавало волност.

Оспорих това твърдение.

— Моля — казах, — искам да направя възражение. Много от най-щастливите ми часове съм прекарал в сладки приказки с икономи и точно те в повечето случаи са правили първата крачка. Те ме откриват и започват да ми разказват за ревматизма си. Сордфиш според мен се държи нормално.