П. Удхаус - Джийвс се намесва

— Ти виждал ли си го?

— Само за малко. Беше на една зелена морава, четеше поезия на момичето на Милс.

Очите й се разшириха.

— Чел поезия? На Филис?

— Точно така. Стори ми се странно, че тип като него прави това. Глупости, да. Ако й рецитираше някакви римувани безсмислици, бих разбрал. Но беше една от онези книги в лилава кожена подвързия, които продават по Коледа. Не бих могъл да се закълна, но страшно ми звучеше като Омар Хайям 8 8 Омар Хайям — персийски поет и математик, ???–1123, бел.пр. .

Очите й продължаваха да се разширяват.

— Спри, Бърти, спри! Не трябва да се губи нито секунда. Трябва да отидеш и да спреш това веднага.

— Кой, аз? Защо аз?

— Точно за това си тук. Леля ти не ти ли каза? Тя иска да следваш Уилбърт Крийм и Филис навсякъде и да се погрижиш той да не намери сгоден момент за предложение.

— Искаш да кажеш, че трябва да бъда нещо като частен детектив или ченге и да ги следя? Не го харесвам — казах колебливо.

— Не трябва да го харесваш — отвърна Боби. — Просто го направи.

И понеже, както се казва, съм восък в ръцете на другия пол, аз отидох и попречих, според нареждането. Но не и с песен на уста. Никак не е приятно за един разумен мъж да се постави в положението на досадник и лепка, а че Уилбърт Крийм ме мисли за такъв, беше ясно от пръв поглед. В момента, в който се появих, той беше спрял с четенето на поезия и беше взел ръката на Филис в своята, явно изричащ или готов да изрече нещо от интимен и нежен характер. Като чу моето: „Е-хей“, той пусна ръката и ми хвърли поглед, който много приличаше на онзи, получен наскоро от Обри Ъпджон. Измърмори нещо под мустак за някого, на когото не чух името.

— А, пак ли сте вие — каза той.

Нямаше спор по този въпрос.

— Май си нямате работа? — продължи той. — Защо не се спрете някъде с една хубава книга?

Обясних, че само съм се отбил да им кажа, че чаят е сервиран на поляната пред къщата и Филис нададе лек писък, като че ли е разтревожена:

— О, боже! Трябва да тичам. Татко не обича да закъснявам за чая. Казва, че е непочтително към по-възрастните.

Можах да забележа как от устните на Уилбърт Крийм едва не се изтърси предложение къде може да се завре татенцето заедно с възгледите си за почтителност, но с неимоверно усилие той успя да го удържи.

— Ще заведа Попит на разходка — каза той, като подсвирна на дакела, който душеше около краката ми и пълнеше дробовете си с прелестния Устъров букет от ухания.

— Не пиете ли чай? — попитах аз.

— Не.

— Има кифли с масло.

— Егати! — възкликна той, ако това е думата, и се отдалечи, следван от малоръстовото животно. Стана ми ясно, че се сдобих с още един източник, от където нямаше да получа подарък за Коледа. Целият му вид ми даваше да разбера, че кръгът ми от приятели не се е разширил. С дакелите е фасулска работа, но с Уилбърт Крийм претърпях пълен неуспех.

Когато Филис и аз стигнахме до поляната, на масата за чай беше останала само Боби и това много ни изненада.

— Къде е татко? — попита Филис.

— Внезапно реши да замине за Лондон — отговори Боби.

— За Лондон?

— Така каза.

— Защо?

— Не ми съобщи.

— Трябва да ида да го видя — каза Филис и изчезна.

Боби размишляваше.

— Знаеш ли какво си мисля, Бърти?

— Какво?

— Когато Ъпджон слезе преди малко, беше като ударен с мокър парцал и държеше последния брой на „Търсдей Ривю“. Дошъл е със следобедната поща, предполагам. Мисля, че е прочел рецензията на Реджи за неговата книга.

Това изглеждаше правдоподобно. Лично познавах няколко автора — веднага ми идва наум например Боко Фитълуърт — и те всеки път приличат на ударени с мокър парцал, когато прочетат някоя помия в пресата за техните последни напъни.

— А, ти знаеш, значи, за онова, което е написал Кипър?

— Да, показа ми го веднъж, когато обядвахме заедно.

— Много язвително, ако съдя от това, което ми каза. Но не виждам защо Ъпджон трябва да хукне към Лондон.

— Сигурно иска да попита редактора кой е написал рецензията, за да може после да го причака с камшик на входа на клуба му. Но разбира се, няма да му кажат, а и тя не беше подписана, така че… О, здравейте, мисис Крийм.

Жената, към която се обърна, беше дълга и слаба, с лице като на ястреб, което ми напомняше на Шерлок Холмс. На носа си имаше мастилено петно, резултат от работата й върху детективския роман. Всъщност е невъзможно да пишеш детективски роман, без да качиш известно количество мастило на муцуната си. Питайте Агата Кристи или който и да било друг.