П. Удхаус - Джийвс се намесва

Не може и дума да става да имам някаква грешка в предположението си, че това е точно сър Родерик Глосъп, който беше оставил вече плодовете и сега пристъпваше обратно към къщата. Няма втори като него с такова просторно голо теме и такива избуяли вежди, и ще бъде нечестно, ако кажа, че останах невъзмутим. Ефектът от видението беше, че силно трепнах, а всички знаем какво става, когато трепнеш силно, докато държиш чаша, пълна с чай. Съдържанието на моята полетя във въздуха и се приземи върху панталона на магистър Обри Ъпджон, като стабилно го овлажни. Всъщност, едва ли ще изопача фактите, ако кажа, че върху себе си той сега имаше не толкова панталони, колкото чай.

Можех да видя колко дълбоко преживя нещастният човек положението си, и бях изненадан, че се задоволи само с едно „Ох!“.

Не винаги, обаче, са нужни думи. Той ме прикова с поглед, в който прочетох поне сто неизречени възклицания. Така би погледнал някой бабаит от пробита гемия към първокласния моряк, който но една или друга причина си е навлякъл гнева му.

— Виждам, че не си се променил, откакто беше при мен в Малвърн Хаус — изрече той с доста злоба в гласа си, като попиваше чая от панталона си с кърпичка. — Калпавия Устър, така го наричахме — продължи той, като се обърна към Боби, явно с цел да си спечели съчувствието й. — Не можеше да направи и най-простото нещо, като например да държи чаша, без да посипе разруха и опустошение навсякъде около себе си. Беше аксиома в Малвърн Хаус, че ако в някоя стая има стол и Устър е там, то непременно ще се спъне в него. Детето — заключи Обри Ъпджон — е баща на възрастния.

— Безкрайно съжалявам — извиних се аз.

— Твърде късно за съжаление. Един нов чифт панталони са съсипани. Съмнявам се, че нещо може да изчисти петното от чай върху бяла каша. Е, да се надяваме на най-доброто.

Дали сгреших или не, когато при тези думи го потупах по рамото и казах:

— Това е то дух — така и не мога да преценя.

Вероятно сгреших, защото това не го успокои. Хвърли ми още един от своите погледи и се отдалечи, като издаваше силна миризма на чай.

— Да ти кажа ли нещо, Бърти? — каза Боби, като го проследи замислено. — Тази разходка, на която Ъпджон възнамеряваше да те покани, се отменя. Тази година няма да получиш коледен подарък от него и не го очаквай довечера да дойде да види дали си добре завит.

Направих един повелителен жест с ръка и каничката за мляко беше катурната.

— Остави сега Ъпджон и коледните подаръци, и разходките. Какво прави татко Глосъп тук като иконом?

— А-ха! Знаех си, че ще ме попиташ. Мислех да ти кажа по някое време.

— Кажи ми сега.

— Идеята беше негова.

Погледнах я строго. Бъртрам Устър не възразява понякога да слуша глупости, но все пак да не бъдат нечленоразделна реч, каквато изглеждаха тези.

— Негова идея?

— Да.

— Искаш да ме накараш да ти повярвам, че сър Родерик Глосъп се е събудил една сутрин, погледнал се е в огледалото, намерил се е малко блед и си е казал: „Имам нужда от промяна. Мисля, че ще опитам да бъда за малко иконом“?

— Не, не това, но… Не знам как да започна.

— Започни с началото. Хайде, малка ми Б. Уикъм, без заобикалки — казах аз и посегнах с изразителен жест към парче кейк.

Суровият ми тон изглежда докосна някоя струна и запали огъня, който винаги тлееше в тази червенокоса заплаха за общото благо, защото тя се намуси недоволно и ми каза да спра, за бога, да се пуля като умрял шаран.

— Имам пълното право да се пуля като умрял шаран — отвърнах студено — и ще продължа да го правя, докато ми е угодно. Аз съм изложен на голямо напрежение. Както винаги се случва, когато ти имаш пръст в нещата, животът ми се превърна в низ от издънки, и мисля, че имам право да изискам обяснение. Очаквам разказа ти.

— Добре, чакай да си подредя мислите.

След кратка пауза, през която аз довърших кейка си, тя пристъпи към изложението си.

— Като начало най-добре да ти кажа за Ъпджон, защото всичко започна от него. Виждаш ли, той опява на Филис да се омъжи за Уилбърт Крийм.

— Като казваш опява…

— … имам предвид опява. А когато подобен човек опява, някой трябва да отстъпи, особено когато става дума за мека Мария като Филис, която винаги прави това, което й каже татенцето.

— Значи няма твърда воля?

— Нито грам. Ето например преди няколко дни я заведе в Бърмингам да гледа представление на Чеховата „Чайка“, защото мислел, че е образователно. Бих искала да намеря някой, който ще пробва да ме накара да гледам „Чайка“ на Чехов, но Филис само наведе глава и каза: „Да, татко“. Даже не се опита да се пребори. Това сигурно ти говори колко собствена воля има у нея.