П. Удхаус - Джийвс се намесва

— Ако бях на ваше място, щях да продължа да я търся. Все някъде трябва да е отишла.

— Боби? — намеси се Филис Милс. — Тя е на езерото, лови риба.

— Значи това, което трябва да направите — каза Уилбърт Крийм с прояснено лице, — е да следвате тази пътека, да завиете надясно, после право наляво, пак надясно и сте там. Не може да пропуснете. Тръгнете веднага, това е моят съвет.

Тъй като имах, така да се каже, кръвни връзки с тази зелена морава, стана ми малко тъпо, че бях практически изхвърлен от един обикновен посетител, но леля Далия ми беше дала да разбера, че семейство Крийм не трябва да бъдат разстройвани или засягани по какъвто и да било начин, така че направих каквото ми беше предложено и поех отново напред без какъвто и да било опит от моя страна да се заяждам. След като се оттеглих, зад гърба ми отново прозвуча поезия.

Езерото в Бринкли се наричаше езеро, но когато се анализират всички данни, се вижда, че е по-скоро водоем в младенческа възраст. Достатъчно голям обаче да шляпаш из него с плоскодънна лодка и затова за тези, които обичаха да се возят, беше направен навес за лодки с малък кей. И точно там, с въдица в ръка, седеше Боби, така че ми трябваше само секунда да дам газ и да се намеря на педя от врата й.

— Е-хо! — казах аз.

— Два пъти е-хо от мене — отвърна тя. — О, Бърти, здравей? Ти тука?

— Точно така. Ако можеш да ми отделиш една секунда от безценното си време, малка ми Роберта…

— Половин секунда, май че клъвна. Не, фалшива тревога. Какво казваше?

— Казвах…

— О, между другото, чух се тази сутрин с мама.

— А аз се чух с нея вчера сутринта.

— Да, очаквах това. Видя ли онова нещо в „Таймс“?

— Не ми беше нужна лупа за това.

— Изненада се за момент, нали?

— За няколко момента.

— Добре де, ще ти разкажа всичко. Тази идея ме осени изведнъж.

— Искаш да кажеш, че ти си подхвърлила съобщението във вестника?

— Разбира се.

— Защо? — зададох въпроса право в очи, така както обичам да правя.

Мислех си, че тука съм я хванал натясно, но не.

— Разчиствах пътя за Реджи.

Разтърках челото си, което гореше.

— Нещо май се е случило с иначе острия ми слух — казах аз. — Стори ми се, че каза нещо като „Разчиствах пътя за Реджи“.

— Точно това казах. Проправях му пътека. Настройване на мама на негова вълна.

Отново разтърках горящото си чело.

— Сега май каза „Настройване на мама на негова вълна“.

— Точно така. Съвсем ясно е. Но за теб ще го изрека с прости изречения. Обичам Реджи. Реджи ме обича.

Изреченията може и да бяха прости, но не и за мен.

— Реджи чий?

— Реджи Херинг.

Бях потресен.

— Искаш да кажеш стария Кипър.

— Бих искала да не го наричаш Кипър.

— Винаги съм го наричал Кипър. Дявол да го вземе — казах аз с умиление, — ако някой тип се появи в частно училище на южния бряг на Англия с име като Херинг, какво друго очакваш да му викат съучениците му? Но как така ти го обичаш и той те обича? Та вие не се познавате.

— Разбира се, че се познаваме. Бяхме в един хотел в Швейцария миналата Коледа. Учих го да кара ски — каза тя с премрежен поглед в двете си очи-звезди. — Никога няма да забравя деня, когато му помогнах да се размотае, след като се беше хвърлил от пистата за начинаещи. И двата му крака се бяха преметнали зад врата. Мисля, че тогава ме осени любовта. Сърцето ми се разтопи, докато го намествах.

— Не се ли смя?

— Разбира се, че не съм се смяла. Изгарях цялата от съчувствие и разбиране.

За пръв път нещата ми зазвучаха правдоподобно. Боби е майтапчийка и веднага си спомних за нейната реакция, когато веднъж в градината на Скелдингс настъпих зъбците на греблото и дръжката скочи и ме хлопна по върха на носа. Тази дръжка ще си остане сред най-ценните ми сувенири. Тогава точно тази млада дама получи конвулсии от смях. И ако наистина се беше сдържала да не се разкикоти от вида на Реджиналд Херинг с два крака, преметнати зад врата, то тук наистина трябва да играят дълбоки чувства.

— Е, добре — казах аз. — Приемам, че така стоят нещата. Но щом това е така, защо тогава ти тръбиш, ако това е точният израз, на цял свят, че си сгодена за мен?

— Казах ти. Исках да настроя мама.

— Което ми звучеше повече като бълнуване на болник.

— Не виждаш тънката стратегия.

— Не бих могъл от моята позиция.

— Е, ти знаеш какво мисли мама за теб.

— Малко е резервирана.

— Тя настръхва, като й спомена твоето име. Мислех си, че ако знае, че ще се женя за теб и след това разбере, че няма, ще бъде толкова благодарна на спасителното отърваване, че ще е готова да приеме за зет всеки, дори и някой като Реджи, който, макар и мъж за чудо и приказ, не е записан в „Дебрет“ 6 6 Книга с имената и родословието на перовете, съставителят е умрял 1822 г. — бел.пр. и съвсем не е фрашкан с пари. Съпругът ми, според мама, трябва да бъде състоятелен милионер или херцог с голяма рента. Сега разбираш ли?