П. Удхаус - Джийвс се намесва

— Подписа ли се под рецензията?

— Не. Шефът не си пада по репортерчета, които изтъкват имената си.

— И наистина ли бълваш огън?

— Страшен огън. Само го следи на масата за закуска. Отбелязвай реакциите му. Сигурен съм, че руменината на срама и угризенията ще покрият лицето му.

— Единственият проблем е, че не слизам за закуска, когато съм в Бринкли. Струва ми се, обаче, че мога да направя специално усилие.

— Направи го. Ще видиш, че ще си струва — каза Кипър и след минута хукна, за да си заслужи плика със седмичното трудово възнаграждение.

Бяха минали около двадесет минути, когато влезе Джийвс с бомбе в ръка, за да каже довиждане. Беше тежък момент, върховно изпитание за нашия самоконтрол. Както и да е, и двамата се държахме мъжки и след като се помайтапихме за туй-онуй, той започна да се оттегля. Точно беше стигнал вратата, когато ми дойде на ум, че може да има вътрешна информация за този Уилбърт Крийм, за който говореше леля Далия. Бях открил, че в повечето случаи той знаеше всичко за всеки.

— О, Джийвс, само за секунда.

— Сър?

— Искам нещо да те питам. Оказва се, че сред останалите гости в Бринкли ще бъде някоя си мисис Хоумър Крийм, съпруга на американски мангизлия, и синът й Уилбърт, познат като Уили, а името Уили Крийм нещо ми напомня. С право или не, свързвам го с екскурзиите, които сме правили до Ню Йорк, но не се сещам с какво точно. На тебе говори ли ти нещо?

— Но да, сър. Господинът се споменава доста често в жълтата преса в Ню Йорк, по-точно в колонката, която се води от мистър Уолтър Уинчъл. Обикновено се среща под прякора Бродуей Уили.

— Разбира се, Джийвс! Сега се сещам. Той е това, което се нарича плейбой.

— Съвсем точно, сър. Известен е с лудориите си.

— Да, всичко се намества. Той е оня, който обича да оставя вонящи бомбички в нощните клубове и който рядко осребрява чека си в банката, без да извади пищов и да каже: „Това е обир“.

— И… Не, сър. Съжалявам, но не мога да се сетя точно.

— Какво?

— Имаше някаква подробност, сър, нещо, което ми бяха казали във връзка с Крийм. Ако си спомня, ще се свържа с вас.

— Да, направи го. Бих искал да имам пълна картина… О, боже!

— Сър?

— Нищо, Джийвс. Нещо ми дойде наум. Добре, сега потегляй, ако не искаш да изпуснеш влака си. Късмет в лова ти на скариди.

Ще ви кажа какво ми дойде наум. Вече изтъкнах какво безпокойство предизвикваше у мен перспективата да бъда затворен в една и съща къща с Боби Уикъм и Обри Ъпджон, защото Господ знае каква реколта можеше да даде това. И ако в добавка към тази тежка артилерия трябваше да се срещна очи в очи и с един нюйоркски плейбой, на когото явно му хлопа дъската… Започна да ми се струва, че това посещение ще дойде твърде много за крехката натура на Бъртрам и за секунда ме изкуши идеята да изпратя извинителна телеграма и да се измъкна.

Тогава си спомних гозбите на Анатол и отново бях силен. Никой, който веднъж ги е опитал, не може така необмислено да се лиши от пушените дарове на този магьосник. На каквито и душевни агонии да бъда подложен в Бринкли Корт, Маркет Снодсбъри, близо до Дройтуич, все някак ще успея да ги излекувам, вкусвайки от някое поредно блаженство със зашеметяващо име.

Както и да е, ще си бъде чисто извъртане на фактите, ако кажа, че бях спокоен при мисълта какво ме Очаква в тъмнината на Уорсестършър, и ръката, която запали цигарата ми след закуска, здравата трепереше.

В този момент на нервно напрежение телефонът отново нададе пронизителен вой, което ме накара да подскоча като ужилен, като че съм чул тръбата на Страшния съд. Тръгнах към съоръжението целият треперещ.

Нещо като иконом прозвуча отсреща:

— Мистър Устър?

— На телефона.

— Добро утро, сър. Нейно благородие желае да говори с вас. Лейди Уикъм, сър. Мистър Устър е на телефона, миледи.

И долетя гласът на майката на Боби.

Трябва да спомена, между другото, че по време на гореспоменатата обмяна на идеи с иконома, ми се струваше, че чувам някакво далечно хлипане, като музикален фон, и сега стана ясно, че то идва от ларинкса на вдовицата на покойния сър Кътбърт. Имаше кратка интермедия преди да задействат гласните й струни и докато я чаках да започне диалога, усетих, че се опитвам да се преборя с два въпроса, които изникнаха пред мен — а) защо, за бога, ми звъни тази жена, и б) защо хлипа, след като е набран номерът?

Особено ме озадачаваше въпрос А, защото от онзи епизод с грейката та досега отношенията ми с този родител на Боби бяха обтегнати. Всеобща тайна беше, че в нейните очи репутацията ми беше като на плъх от подземния свят. Знаех това от Боби, която имитираше извънредно правдиво как майка й ме обсъжда в кръг от съчувстващи приятели. Да си призная — съвсем не бях изненадан. Няма домакиня, оказала гостоприемство на приятел на дъщеря си, която би харесала как този млад посетител ходи из къщата, дупчи грейките на хората и си заминава в три сутринта, без да каже довиждане. Да, влизах й в положението и затова намирах за странно това, че сега ме търси така любезно по телефона. Както е алергична към Бъртрам, не бих си помислил, че ще посмее дори да държи слушалката и да разговаря с мен.