П. Удхаус - Джийвс се намесва

— О, не — казах аз. — Много лошо. Помислих си, че изглежда малко крехък, когато го видях последния път. Е, така се получава. Всяка плът е тленна, както казвам често.

— За отпуската си в Богнър Реджис.

Престанах да цъкам с език.

— А, разбирам. Това съвсем променя нещата. Странно как всичките тези стълбове на домашното огнище са се втурнали някъде напоследък. Прилича ми на онова, което Джийвс ми е разказвал за великото преселение на народите в средни те векове. Той заминава за Хърн Бей да лови скариди и аз се чувствам като птичката от онова стихотворение, която загубила своята любима газела, или май беше друго животно. Не знам какво ще правя без него.

— Ще ти кажа какво ще правиш. Имаш ли чиста риза?

— Няколко.

— А четка за зъби?

— Две, от най-високо качество.

— Тогава ги приготви. Утре идваш в Бринкли.

Унинието, което обгръщаше Бъртрам Устър като мъгла всеки път, когато Джийвс трябваше да си вземе годишната отпуска, започна да се разсейва. Мога да се сетя за много малко неща по-приятни от едно пребиваване в бърлогата на леля Далия на село. Живописен пейзаж, рохкава пръст, канализация, собствен водопровод и като капак — великолепните вкусотии на френския й готвач Анатол, божи дар за стомашните сокове, фул макс, както би казал заклетият покерджия.

— Какво превъзходно предложение — казах аз. — С един замах решаваш всичките ми проблеми. Разчитай на мен. Утре следобед ще ме видиш как ще дохвърча на спортния модел Устър с цвете в косата и песен на уста. Сигурен съм, че моето присъствие ще подтикне Анатол към нови висоти. Има ли още някой при теб в старата змийска дупка?

— Всичко петима обитатели.

— Петима? — отново зацъках с език. — О, боже! Чичо Том трябва да се е изприщил — добавих, защото познавах отвращението, което старецът питаеше към гости у дома. Дори един посетител за уикенда беше достатъчен да го хвърли в мрачно настроение.

— Том не е там. Отиде в Харъгейт с Крийм.

— Искаш да кажеш, че има лумбаго?

— Никакво лумбаго. Говоря ти за Крийм. Хоумър Крийм, голям американски магнат, който е на посещение по тия брегове. Страда от язва и докторът му предписал да опита водата на Харъгейт. Том отиде с него да му държи ръката и да го слуша вечер, докато онзи му разказва колко е гадна на вкус.

— Антагонист.

— Какво?

— Исках да кажа алтруист. Ти може да не знаеш тази дума, но аз съм я чувал от Джийвс. Така се нарича човек, който служи самоотвержено на другите хора, без значение какво му струва това.

— Да служи самоотвержено, как не! Том е в процес на договаряне на много важна сделка с Крийм. Ако приключи успешно, ще има добра пачка, освободена от данъци. Така че сега му прави метани като някой холивудски подмазвач.

Поклатих много умно глава, което, разбира се, нямаше ефект, защото тя не можеше да ме види. Можех лесно да разбера умствените процеси в главата на моя чичо по сватовство. Т. Портарлингтън Травърс беше човек, натрупал камари от сребърници, но винаги беше повече от готов да пъхне още малко под дюшека, като знаеше, и с право, че и малкото, прибавено към това, което имаш, прави просто малко повече. И ако имаше нещо, в което беше спец, то това беше избягването на данъците. Разделяше се с мъка с всяко пени, което правителството крадеше от него.

— Затова, когато ме целуваше за довиждане, със сълзи на очи настоя да угаждам на мисис Крийм и сина й Уили и да се отнасям с тях като с царски особи. Така че те са в Бринкли, и като че ли цял живот са били там.

— Уили ли каза?

— Май идва от Уилбърт.

Замислих се. Уили Крийм. Името някак ми изглеждаше познато. Стори ми се, че съм го чувал или виждал някъде по вестниците. Но ми се изплъзна.

— Адела Крийм пише детективски романи. Ти почитател ли си й? Не? Е, добре, можеш да започнеш да ги кълвеш веднага щом пристигнеш. Донесла съм пълен комплект. Много са добри.

— С удоволствие ще хвърля един поглед върху материала — казах аз, защото съм, както се казва, нещо като познавач на трилърите. Поклонник, май така е по-точно. — Някой и друг труп няма да ми бъде проблем. Установи се, значи, че между обитателите са тази мисис Крийм и сина й Уилбърт. Кои са другите трима?

— И Роберта, дъщерята на лейди Уикъм.

Подскочих, като че ли някаква невидима ръка ме беше ръгнала в ребрата.

— Какво? Боби Уикъм? О, боже!

— Защо е това вълнение? Познаваш ли я?

— Можеш да се обзаложиш.

— Май разбирам. Да не би да е от тумбата момичета, за които си бил сгодяван?

— Всъщност не. Никога не сме се сгодявали. Но това е само защото тя не искаше да направи никакъв компромис.